Агата Кристи - Приключението на коледния пудинг

— Колко пудинги приготвихте? Този единственият ли беше?

— Не, сър, направих четири. Два големи и два малки. Втория голям смятам да го поднеса на Нова година, а малките са за полковника и госпожа Лейси, когато останат сами.

— Разбирам, разбирам — кимна Поаро.

— Всъщност, сър, днес на обяд не изядохте този, който трябваше.

— Не този ли? — намръщи се той. — Как така?

— Ами, сър, имаме голяма форма-поднос за коледен пудинг. От порцелан е и е с нарисувани имел и зеленика. Обикновено я използваме на Коледа. Но се случи един крайно неприятен инцидент. Тази сутрин, когато Ани я сваляше от рафта в килера, се подхлъзна, изпусна я и тя се счупи. Е, сър, естествено не можех да го поднеса, нали? Можеше да са останали парченца от съда. Така че трябваше да поднесем другия. Онзи, предвиден за Нова година, който беше в обикновена форма. И тя е хубава, но не е така украсена като коледната. Не зная откъде ще можем да си намерим коледна форма. Вече не ги правят с такива размери. Все са едни малки. В днешно време човек не може да си купи и нормална чиния за закуска, която да побере осем-десет пържени яйца с бекон. Ах, нещата не са такива, каквито бяха!

— Не, наистина — съгласи се Поаро. — Но днес не беше така. Днес Коледа беше такава, каквато е била едно време, нали?

Госпожа Рос въздъхна и каза:

— Е, радвам се, че го казвате, сър, но помощниците ми не са както едно време. Не са добре подготвени. Днешните момичета… — Тя леко понижи глас и продължи: — Те са старателни и работят с желание, но не са обучени, сър, ако разбирате какво имам предвид.

— Времената се менят — отбеляза Еркюл Поаро. — И на мен ми става тъжно понякога.

— Знаете ли, сър, тази къща е твърде голяма за господарката и полковника. Господарката го знае. Те живеят в едната й част, а това не е същото както да се използва цялата къща. Тя като че ли се оживява само по Коледа, когато цялото семейство се събере.

— Мисля, че господин Лий-Уъртли и сестра му са тук за пръв път, нали?

— Да, сър. — В гласа на жената се долови лека резервираност. — Много приятен господин, но… ами струва ми се, че е малко странен за приятел на госпожица Сара. Поне според нашите представи. Е, в Лондон нравите са различни. Жалко, че сестра му е толкова зле. Била оперирана. Изглеждаше съвсем добре в деня, в който пристигна, но след това, когато приготвяхме пудингите, отново се почувства зле и оттогава е на легло. Според мен е станала твърде скоро след операцията. Ах, тези днешни доктори! Изписват те от болницата, преди да можеш да стъпиш здраво на краката си. Съпругата на племенника ми… — И тя се впусна в дълъг и емоционален разказ за днешното отношение в болниците според опита на нейните роднини, като коментара й не бе никак ласкателен.

Поаро търпеливо я изслуша и накрая рече:

— Искам още веднъж да ви благодаря за превъзходната храна. Ще приемете ли скромен израз на моята благодарност? — Сгъната банкнота от пет лири се озова в ръката му и той я подаде на госпожа Рос.

Тя я взе притеснено и малко превзето промълви:

— Наистина не трябваше, сър.

— Настоявам, настоявам.

— Е, много мило от ваша страна, сър. — Сега в гласа й прозвуча увереност, че наградата е напълно заслужена. — Желая ви, сър, весела Коледа и успешна Нова година.

Краят на този ден беше обичаен за първия ден след Коледа. Елхата грееше. С чая поднесоха великолепен кекс. Всички го посрещнаха с одобрение, но си взеха по малко. За вечеря поднесоха студени блюда.

Поаро и възрастните домакини си легнаха рано.

— Лека нощ, мосю Поаро — каза госпожа Лейси. — Надявам се, че ви е било забавно.

— Беше прекрасен ден, мадам, прекрасен.

— Изглеждате ми много замислен.

— Мисля си за английския пудинг.

— Сигурно ви се е сторил малко тежък? — попита деликатно тя.

— Не, не. Нямам предвид гастрономичните му качества. Разсъждавам върху значението му.

— Той е традиционен — поясни дамата. — Е, лека нощ, мосю Поаро, и дано не сънувате коледни пудинги и пирожки.

— Да — промърмори си Поаро, докато се събличаше. — Този сливов пудинг наистина е проблем. Има нещо, което изобщо не разбирам. — Поклати замислено глава. — Е, ще видим.

След като направи някои приготовления, детективът си легна, но не заспа. Два часа по-късно търпението му бе възнаградено. Вратата на спалнята му се отвори много тихо. Той се усмихна. Стана точно както предполагаше. Мислено се върна към момента, в който Дезмънд Лий-Уъртли любезно му бе подал чашата с кафе. Малко по-късно Дезмънд се бе обърнал и Поаро остави чашата си на масата. Когато младежът отново го бе погледнал, той се престори, че изпива кафето. По лицето на Дезмънд се бе изписало задоволство или поне на детектива така му се бе сторило. Пищните мустаци на белгиеца бяха скрили усмивката от мисълта, че същата вечер някой друг ще се унесе в спокоен здрав сън. „Този приятен младеж Дейвид изглежда разтревожен и нещастен — каза си. — Няма да му се отрази зле, ако си поспи добре през нощта. А сега да видим какво ще се случи?“