Харуки Мураками - Преследване на дива овца

— Но щом всички си знаят мястото, защо тогава се карат?

— Да предположим, че някоя от овцете се нарани и изгуби силата си — положението й става неустойчиво. Овцата след нея набира смелост и се опитва да излезе напред. Случи ли се такова нещо, си оспорват мястото три дни.

— Клетите те.

— Е, накрая пак се успокояват. Овцата, която като млада е имала предимство, в края на краищата го преотстъпва на друга овца. А когато се стигне до касапина, вече няма номер едно и номер петдесет. Има само щастливо барбекю.

— Хм — каза приятелката ми.

— Но най-окаян е разплодният коч. Знаете за овчите хареми, нали?

— Не, не знам — отвърнах аз.

— Когато отглеждате овце, най-важното, което трябва да следите, е чифтосването. Ето защо държите отделно овните и овцете. После прехвърляте някой от кочовете при женските. Това, разбира се, е най-якият овен, номер едно. С други думи, използвате най-доброто семе. След месец, когато цялата работа е свършена, връщате разплодния коч в преградата на овните. Но докато кочът се е трудил, другите самци са наложили нова йерархия. А заради усърдния си труд кочът сега тежи наполовина и е изключено да победи в битка. Ето защо останалите овни се съюзяват срещу него. Тъжна работа.

— Как се бият овцете?

— Блъскат си главите. Челата им са твърди като стомана и отвътре са кухи.

Приятелката ми не каза нищо, но явно беше потънала в мисли. Може би се опитваше да си представи как разярените овце си блъскат главите.

След трийсет минути настилката по пътя внезапно изчезна и той се стесни наполовина. От двете страни върху джипа ни като грамадни вълни връхлитаха тъмни, девствени гори. Стана по-студено.

Пътят беше ужасен. Джипът подскачаше като стрелка на сеизмограф, а бензинът в пластмасовия резервоар се люшкаше под краката ни. Издаваше зловещи звуци, сякаш нечий мозък се плиска и аха, да изскочи от черепа. Дали съм се притеснил ли? То оставаше да не се притесня.

Пътят си беше все такъв някъде към двайсетина-трийсет минути. Не можех да се закрепя, дори за да видя колко е часът. През цялото време никой не каза и дума. Държах се здраво за колана, прикачен към седалката, а приятелката ми се беше вкопчила в ръката ми. Пазачът стискаше съсредоточено волана.

— Вляво — каза ненадейно той.

Без да знам какво да очаквам, се обърнах и видях как тъмната гора се е разтворила широко и се е разкрила долина. Тя беше огромна и гледката беше невероятна. Но без намек за топлина. Скалата беше гола, без капчица живот. Сякаш се долавяше застрашителният й дъх.

Точно пред пътя изникна гладка конусообразна планина. В горния й край някаква невъобразима сила беше огънала и обезформила конуса.

Стиснал здраво волана, пазачът издаде брадичка по посока на конуса.

— Отиваме от другата страна на това тук.

Силният вятър, духащ по десния склон откъм долината, запрати нагоре гъста вихрушка от листа и поръси леко стъклата на джипа с пясък.

Малко преди върха на конуса резките завои свършиха и склонът отдясно се превърна във вулканични зъбери, после, накрая, в почти отвесна скала. Джипът продължи да пъпли нататък по тясната козирка, издълбана върху безликата стена.

Изневиделица времето се влоши. Петната светлосиво небе със синкави оттенъци се умориха от тези мимолетни подробности и потъмняха, станаха накъсано катраненочерни. И придадоха на планината унил вид.

В тази наподобяваща казан планина халите фучаха, свистяха и стенеха ужасно. Аз избърсах потта, избила по челото ми. И под пуловера бях плувнал в студена пот.

При всяко завъртане на волана пазачът издаваше устни — зави надясно, после още веднъж надясно. След това се наведе напред, сякаш се напъваше да чуе нещо, намали постепенно скоростта и накрая натисна спирачката на място, където пътят ставаше малко по-широк. Угаси двигателя и ние продължихме да седим, изоставени насред вледенената тишина. Чуваше се само вятърът, тръгнал да оглежда земите наоколо.

Пазачът отпусна ръце върху волана. Сякаш мина половин час, докато слезе от джипа и опипа земята с подметката на работните си обувки. И аз слязох и застанах до него, вторачен в повърхността на пътя.

— Лоша работа — каза пазачът. — Валяло е много по-силно, отколкото очаквах.

Пътят не ми се стори чак толкова мокър. Обратното, изглеждаше твърд и сух.

— Отдолу е мокро — обясни мъжът. — Всички се заблуждават. По тези краища нещата са различни.

— Различни ли?

Вместо да отговори, той извади от джоба си цигара и я запали.