Харуки Мураками - Преследване на дива овца

На входа на овцевъдната ферма имаше два стълба и между тях беше опънат огромен надпис: ОБЩИНСКА ОВЦЕВЪДНА ФЕРМА НА ДЖУНИТАКИ-ЧО. Пътят минаваше под него и водеше към склон, където изчезваше сред гъстите есенни листа.

— Овчарникът се пада отвъд гората, а зад него е къщата на пазача. Как ще се приберете?

— Мога да сляза и пеш. Благодаря за всичко.

Колата се скри от поглед, а аз минах между стълбовете и тръгнах нагоре по склона. Последните слънчеви лъчи добавиха оранжев оттенък на вече златните листа на клена. Дърветата бяха високи, между клоните се процеждаха петна слънчева светлина, които потрепваха по покрития с чакъл път.

След като излязох от гората, видях върху склона тясна постройка, откъдето ме лъхна на добитък. Овчарникът беше с покрив от червена гофрирана ламарина, продупчена на три места от отдушници.

При входа на овчарника имаше къщичка за куче. Тъкмо я видях, и от нея излезе малко вързано коли, което излая два-три пъти. Кучето беше старо, със сънени очи, и в лая му нямаше заплаха. Погалих го по врата и то се успокои. Пред къщичката бяха оставени жълти пластмасови купички с храна и вода. Веднага щом вдигнах ръка, кучето се прибра в къщичката, сложи лапи така, че да са успоредно на входа, и се просна на пода.

Вътре в овчарника беше сумрачно. Наоколо нямаше никого. По средата се виждаше широка циментова пътека, от двете страни на която имаше прегради за овцете. Покрай пътеката имаше улеи за урината и водата, с която миеха овчарника. Тук-там по обкованите с дъски стени имаше прорязани прозорци, зад които се виждаха назъбените хълмове. Вечерното слънце хвърляше червени отблясъци върху овцете от дясната страна, а овцете от лявата бяха потънали в мътна синя сянка.

Още в мига, когато влязох в овчарника, всички овце, общо двеста на брой, се извърнаха по посока към мен. Половината стояха, другата половина лежаха на сламата, с която беше застлан подът на преградите. Очите им бяха неестествено сини и приличаха на мънички извори, потекли от двете страни на муцуните. Лъщяха като стъклени и отразяваха светлината точно отпред. Всички овце ме погледнаха. Никоя не се и помръдна. Някои продължиха да преживят тревата в устата си, но друг звук не се чуваше. Други, които бяха подали глави от преградите, спряха да пият вода и застинаха на място с вторачени в мен очи. Сякаш мислеха всички вкупом. Дали това, че стоях на входа, беше прекъснало за миг целокупното им мислене? Всичко спря и мисленето замря. Трябваше да направя движение, та мисловният процес да продължи. Животните в осемте прегради се размърдаха. Овцете се струпаха около разплодния коч в женската преграда, а в мъжката овните взеха да си оспорват кой да бъде водач. Само няколко любопитни овце останаха при оградата и продължиха да ме гледат.

За дългите им гладки черни уши, щръкнали отстрани на муцуните, бяха прикачени пластмасови плочки. Някои овце бяха със сини плочки, други — с жълти, трети — с червени. По гърбовете си имаха и цветна маркировка.

Тръгнах на пръсти, за да не ги хвърля в смут. Уж нехайно се приближих към една от преградите и протегнах ръка, за да докосна по главата млад овен. Той трепна, но не се отдръпна. Напрегнат, с широко отворени очи, скован. Може би щеше да послужи като сигнална стрелка за нахълтването ми. Другите овце ни наблюдаваха.

Овцете от съфъкската порода са си особени. Те са изцяло черни, но с бяло руно. Ушите им са големи и стърчат като криле на мушица, а с бляскавите си сини очи и дълги, кокалести муцуни животните изглеждат някак необичайно. Тези овце съфъкска порода нито отхвърляха, нито приемаха присъствието ми и гледаха на мен като на нещо временно. Няколко се изпикаха на мощна шуртяща струя. Пикочта потече по пода, под краката им, към улея.

Излязох от овчарника, отново помилвах колито и си поех дълбоко въздух.

Слънцето беше залязло зад планината. Над склоновете бе паднал бледолилав сумрак, наподобяващ мастило, което се разнася във вода. Отидох зад овчарника, прекосих по дървения мост потока и се отправих към къщата на пазача. Беше хубава, на един етаж, и приличаше на джудже до залепената за нея плевня за сеното и фуража.

Пазачът беше пред плевнята — струпваше найлонови торби дезинфектант до циментово корито, дълбоко към метър и пак толкова широко. Докато вървях към него, той ме погледна веднъж и без да ми обръща внимание, продължи да си върши работата. Чак когато спрях пред него, спря и избърса лицето си с кърпата около врата му.