Грегъри Робъртс: Шантарам

Дребничкият гид ме сграбчи за ръкава и ме поведе далече от разпокъсаната група, към задната част на автобуса. Кондукторът се покатери на покрива с маймунска ловкост и метна раницата и сака в ръцете ми. Другите сакове затупкаха върху тротоара в злокобна каденца от скърцане и трясъци. Щом пътниците се втурнаха да спрат пороя от своите ценни вещи, гидът отново ме отведе на спокойно местенце на няколко метра от автобуса.

— Казвам се Прабакер — представи се той на своя напевен английски. — А как е уважаемото ви име?

— Уважаемото ми име е Линдзи — излъгах аз. Използвах името от фалшивия си паспорт.

— Аз бомбайски гид. Много отличен бомбайски гид номер едно, аз. Цял Бомбай знам го много добре. Вие иска да види всичко. Аз знам къде точно ще намери вие най от всичко. Мога да ви покажа даже повече от всичко.

Двамата млади пътници се присъединиха към нас, преследвани от настоятелна банда парцаливи „тути“ и водачи. Прабакер кресна на необузданите си колеги и те отстъпиха няколко крачки назад, алчно вторачени в нашите раници и сакове.

— В момента това, което искам да видя, е чиста и евтина хотелска стая — казах.

— Разбира се, сър! — светна лицето на Прабакер. — Аз мога вас заведа в евтин хотел, в много евтин хотел, в прекалено евтин хотел, и дори в толкова евтин хотел, че там никога няма отседне никой , който с всичкия си.

— Води ни тогава, Прабакер. Да видим.

— Хей, чакай малко — намеси се по-високият от двамата младежи. — Ще му плащаме ли на този? Аз знам как се ходи до хотелите. Приятел, не се обиждай, сигурен съм, че си добър гид и така нататък, но нямаме нужда от теб.

Погледнах Прабакер. Големите му тъмнокафяви очи изучаваха лицето ми с неприкрито веселие. Не бях виждал по-дружелюбен човек от Прабакер Каре — той не бе способен нито да повиши тон, нито да размаха гневно ръка и аз го усетих още в първите минути.

— Аз имам ли нужда от теб, Прабакер? — попитах го с уж сериозно изражение.

— О, да! — извика той в отговор. — Вие толкова страшно много нуждаете от мен, че направо ми се плаче за вас! Само Бог знае какви ужасни неща се случват на вас без мене да пази тялото ви в Бомбай!

— Аз ще му платя — уведомих спътниците си. Те вдигнаха рамене и метнаха раниците си на гръб. — Хайде, Прабакер, води ни.

Понечих да вдигна раницата си, но индиецът ме изпревари.

— Аз носи ваши багажи — настоя той учтиво.

— Не, няма нужда, аз ще си ги нося.

Огромната усмивка се стопи до умолителна бръчица.

— Моля ви, сър. Това работа на мене. Мой дълг. Аз много як в гърба. Няма проблем. Ще видите.

Всичките ми инстинкти се бунтуваха срещу тази идея.

— Не, недей.

— Моля ви, господин Линдзи, това за мене чест. Вижте ги хората.

Прабакер посочи с обърната нагоре длан тутите и гидовете, успели да си хванат клиенти от туристите. Всеки грабваше чанта, куфар или раница и поемаше напред, повел бодро и решително спътниците си през оживеното движение.

— Добре де, добре… — отстъпих. Това бе само първата от безбройните капитулации, които с времето щяха да определят нашите отношения. Усмивката отново разтегли кръглото му лице, той награби раницата и нагласи с моя помощ презрамките на раменете си. Раницата беше тежка — той изпружи врат, наведе се и се затътри пред нас. Моите по-широки крачки бързо го настигнаха и аз се вгледах в напрегнатото му лице. Същински бял бвана — бях го превърнал в свое товарно животно и се почувствах ужасно.

Но той, този дребничък индиец, се смееше. Докато вървяхме, той бърбореше за Бомбай и за местата, които трябва да се видят, и сочеше забележителностите. На двамата канадци говореше с почтителна приветливост. Когато се разминаваше с познати, се усмихваше и подвикваше поздрав. Беше силен, много по-силен, отколкото изглеждаше — за петнайсетте минути път до хотела нито веднъж не се спря, нито залитна.

Изкачихме четири стръмни етажа по тъмното, обрасло с мъх стълбище откъм задната страна на голяма сграда с изглед към морето и то ни отведе във фоайето на Къща за гости „Индия“. На всеки етаж по пътя нагоре висеше различна табела — хотел „Апсара“, Къща за гости „Звездата на Азия“, хотел „Крайбрежен“. Тоест, в сградата всъщност имаше четири отделни хотела и всеки от тях заемаше отделен етаж и си имаше собствен персонал, набор от услуги и стил.

Двамата млади пътешественици, Прабакер и аз се изсипахме в малкото фоайе с раниците и чантите си. Висок, мускулест индиец, облечен в ослепително бяла риза и черна вратовръзка, седеше зад стоманено бюро в началото на коридора, водещ към стаите за гости.