Втора глава
Тя влезе в „При Леополд“ по обичайното за нея време и когато спря на съседната маса да поговори с приятели, отново се опитах да намеря думи за зеления като горска шума блясък на очите й. Мислех за листа, за опали и за топлите плитчини на островните морета. Но живите изумруди в очите на Карла, огрени от светлината на слънчогледите, които обрамчваха зениците й, бяха по-меки, много по-меки. По-късно открих този цвят и в природата — зелено досущ като зеленото на прекрасните й очи, ала се случи много месеци след онази вечер в „При Леополд“. Но, странно и необяснимо, аз не й казах. Сега жадувам с цялата си душа да бях й го казал. Миналото вечно се отразява между две огледала — светлото огледало на думите и делата — и тъмното, пълно с неща, които не сме казали и извършили. Днес ми се иска още от самото начало, от първите седмици, докато я опознавах, още онази вечер да бяха дошли на езика ми думите, за да й кажа… за да й кажа, че я харесвам.
Така беше — харесвах всичко в нея. Харесваше ми хелвецианската музика на нейния швейцарско-американски английски и начинът, по който бавно отмяташе назад косата си с палец и показалец, когато нещо я дразнеше. Харесваше ми остроумието й, когато разговаряше, и как непринудено и нежно докосваше хората, които харесва, когато минаваше покрай тях или сядаше. Харесваше ми как ме гледа в очите точно до мига, в който настъпваше неудобството, а после се усмихваше и смекчаваше атаката, ала без да извръща очи.
Тя гледаше света право в очите, от упор, — и това също го обожавах, защото по онова време не обичах света. Той искаше да ме залови или да ме убие. Светът искаше да ме върне в клетката, от която избягах, където добрите — мъже в униформи на надзиратели, на които плащаха, за да постъпват както е нужно — ме оковаха и строшиха костите ми с ритници. Може би той бе прав да го иска. Може би точно това заслужавах. Казват, че репресиите пораждат съпротива у някои хора, и аз се съпротивлявах на света във всяка минута от своя живот.
„Ние със света не си говорим — каза ми веднъж Карла през онези първи месеци. — Светът не спира с опитите си да ме спечели отново — каза тя, — но нещо не се получава. Сигурно просто не съм от хората, които прощават.“ Забелязах го още от самото начало. Още в първата минута разбрах колко си приличаме. Познавах нейната решителност, почти брутална, и смелост — почти жестока, и самотния й сърдит копнеж да бъде обичана. Знаех всичко това, но нищо не казах. Не й казах колко я харесвам. През онези първи години след бягството ми аз бях вцепенен — потресен от бедите, които се сражаваха една с друга в живота ми. Сърцето ми плаваше из дълбоки и неподвижни води. Никой и нищо не можеше да ми причини болка. Никой и нищо не можеше да ми донесе щастие. Бях закоравял — а това сигурно е най-тъжното, което може да се каже за един мъж.
— Вече стана редовен клиент — подкачи ме тя, разроши с длан косата ми и се настани на моята маса.
Страшно ми хареса, че го направи — това означаваше, че вярно ме е разгадала и беше сигурна, че няма да се обидя. По онова време бях на трийсет — грозен, ръст над средния, широки рамене, изпъчени гърди и дебели ръце. Не ми рошеха често косата.
— Май че, да.
— Значи пак си обикалял с Прабакер? Как мина днес?
— Заведе ме на остров Елефанта да разгледам пещерите.
— Много красиво място — отбеляза тихо тя. Гледаше мен, ала мечтаеше за друго. — Ако ти се удаде възможност, трябва да посетиш пещерите Аджанта и Елора в северната част на щата. Веднъж преспах там — в Аджанта, в една от пещерите. Моят шеф ме заведе.
— Твоят шеф?
— Да, шефът ми.
— Той европеец ли е или индиец?
— Всъщност, нито едно от двете.
— Разкажи ми за него.
— Защо? — тя ме гледаше намръщено право в очите.
Просто бъбрех, опитвах се да я задържа при мен, да я разговоря, и внезапната й предпазливост и това, че настръхна от една-единствена дума във въпроса ми, ме учуди.
— Нищо, нищо — отвърнах усмихнат. — Просто ми е интересно как хората тук си намират работа, как си изкарват прехраната, това е.
— Ами, запознахме се преди пет години по време на един продължителен полет — отвърна тя, вторачена в ръцете си. Като че се успокои. — И двамата се качихме в Цюрих. Аз пътувах за Сингапур, но докато стигнем в Бомбай, той ме убеди да сляза и да почна работа при него. Пътуването до пещерите беше… неповторимо. Той го уреди по някакъв начин с властите. Изкачих се заедно с него и преспах в една голяма пещера, пълна с каменни скулптури на Буда и хиляди бъбриви прилепи. Нищо не ме заплашваше, той беше сложил охрана пред входа. Но беше невероятно. Фантастично преживяване. И наистина ми помогна да… Да си изясня нещата. Понякога си разбиваш сърцето по най-правилния начин, ако ме разбираш.
Читать дальше