Малко след това шофьорът седна на мястото си, навъси се заплашително, изплю струя яркочервен сок от бетел през отворената врата и обяви, че потегля.
— Тик хаин, чало!
Моторът изрева, прещракването на скоростите се смеси с общия тътен и ние се юрнахме с обезпокоителна бързина през тълпи от носачи и пешеходци, които се тътреха отстрани, отскачаха или се отдръпваха само на някакви си милиметри от колата. Кондукторът, който се возеше на най-долното стъпало, ги псуваше с изкусна ненавист.
Поехме от летището за града по широко модерно шосе, оградено с дървета и храсти, което много приличаше на прагматично подредения пейзаж около летището в моя роден град Мелбърн. Познато изглеждащата обстановка ми навя спокойно задоволство, което бе разтърсено още при първото стеснение на шосето — сякаш този контраст и въздействие бяха умишлено изчислени. Когато многобройните платна на шосето се сляха в едно и зърнах бордеите, гледката заби острите нокти на срама в сърцето ми.
Подобни на черни и кафяви дюни, цели акри бордеи се ширнаха покрай пътя. Те се сливаха с хоризонта като мръсни, потънали в мараня миражи. Мизерните подслони бяха стъкмени от парцали, парчета пластмаса и картон, тръстикови рогозки и бамбукови пръчки. Схлупени, залепени един за друг, с тесни пътеки, които лъкатушеха между тях. В огромната шир, която покриваха, нищо не стърчеше по-високо от човешки бой.
Струваше ми се невъзможно едно съвременно летище, пълно с преуспели, целеустремени пътници, да се намира само на някакви си километри от тези смачкани, изпепелени мечти. Първото ми впечатление беше, че е имало бедствие и бордеите са бежански лагери за прииждащите оцелели. Месеци по-късно научих, че обитателите им действително са оцелели от бедствия и че бедствията, прогонили ги в бордеите от родните им села, са бедността, гладът и кръвопролитията. По пет хиляди нови оцелели пристигаха ежеседмично в града — седмица след седмица, година след година.
Километрите летяха, стотиците обитатели на бордеите прерастваха в хиляди, в десетки хиляди, а моят дух се измъчваше. Чувствах се осквернен от собственото си здраве и от парите в джобовете ми. Ако изобщо сте способни да усетите тази вина, при първия сблъсък с окаяниците на земята чувството ви раздира. Обирал съм банки, продавал съм дрога, надзирателите в затвора са смилали костите ми от бой. Наръгвали са ме с нож; аз самият съм отвръщал с нож. Избягах от затвор със строг режим и мощна охрана по най-трудния начин — прескочих фасадната стена. И все пак тази първа среща с дрипавата мизерия на бордеите, мъката, простряла се чак до хоризонта, избоде очите ми. Връхлетях върху наточени ножове.
Тлеещите въглени на срама и вината се разгоряха в гняв, в ярост и свиха юмруците ми — толкова беше несправедливо! Що за власт, що за система позволява съществуването на такива страдания? — мислех си аз.
Но бордеите продължаваха да се разпростират, километър след километър. Гледката се разнообразяваше само от ужасния контраст на сградите на процъфтяващи компании и рушащите се, обрасли с мъх жилищни блокове на по-заможните. Бордеите нямаха край. Вездесъщото им присъствие сриваше почтителността ми на чужденец. А после ме обсеби почуда. Прогледнах отвъд безкрая на струпаните бордеи и започнах да забелязвам хората, които живееха в тях. Една жена спря, за да придърпа напред черния сатенен креп на косата си. Друга къпеше децата си с вода от меден леген. Мъж водеше три кози с червени панделки на вратовете. Друг се бръснеше пред спукано огледало. Деца играеха навсякъде. Мъже носеха ведра с вода. Мъже поправяха една от колибите. Накъдето и да погледнех, хората се усмихваха.
Автобусът попадна в задръстване и от бараката срещу моя прозорец се показа мъж. Беше чужденец, бледокож като новопристигналите в автобуса и увит само в памучна кърпа с цвят на хибискус, която бе намотана около кръста му. Той се протегна, прозя се и се почеса съсредоточено по голия корем. От лицето и стойката му лъхаше очебиен волски покой. Усетих се, че завиждам на това задоволство й на усмивките за поздрав, които той предизвика у преминаващата покрай него група хора.
Автобусът потегли рязко и аз го загубих от поглед. Но образът му промени напълно отношението ми към бордеите. Когато го видях там — мъж, също толкова чужд на мястото, колкото мен самия, си представих себе си в този свят. Онова, което ми изглеждаше невъобразимо чуждо, далечно, изведнъж стана възможно, понятно и най-вече — пленително.
Читать дальше