Грегъри Робъртс: Шантарам

А после забелязах жегата. Наредих се на опашка на летището. Бях излязъл от охладения с климатик въздух в самолета преди няма и пет минути и изведнъж дрехите ми подгизнаха от пот и полепнаха по мен. Сърцето ми се разтуптя по заповед на новия климат. Всяко вдишване бе малка гневна победа. Разбрах, че това потене от джунглата никога не престава, защото жегата, която те кара денонощно да се потиш, е влажна жега. В Бомбай задухът и влагата превръщат всички ни в амфибии — когато поемаме въздух, вдъхваме вода. Или свикваш с това и то започва да ти харесва, или се махаш.

После се появиха и хората. Асами, джат и пенджаби, хора от Раджастан, Бенгал и Тамил Наду от Пушкар, Кочин и Конарак; от кастите на воините, брамините и неприкасаемите; индуисти, мюсюлмани, християни, будисти, парси, джайни, анимисти; бяла и тъмна кожа, зелени очи и златистокафяви, и черни; всевъзможни лица и форми сред чудатото разнообразие на тази несравнима красавица Индия.

Всички милиони на Бомбай и един отгоре. Двамата най-добри приятели на контрабандиста са мулето и камилата . Мулетата пренасят за него контрабанда през граничния контрол, а камилите са нищо неподозиращи туристи, които му помагат да премине границата. За прикритие, когато ползват фалшиви паспорти и документи за самоличност, контрабандистите се приобщават към компаниите на своите спътници — камилите, и те ги прекарват благополучно и незабелязано през контролните проверки на летището или границата, без да се усетят.

Тогава не знаех всичко това. На изкуството на контрабандата се научих, много по-късно, цели години по-късно. Когато пристигнах за първи път в Индия, работех само по инстинкт, а единствената контрабанда, която пренасях, бях самият аз и моята крехка и преследвана свобода. Ползвах фалшив новозеландски паспорт, в който оригиналната снимка беше сменена с моята. Свърших го сам и бях се справил далеч не идеално. Знаех, че на рутинна проверка ще мине, но бях и наясно, че ако възникнат подозрения и някой провери във Върховната комисия на Нова Зеландия, фалшификатът бързо ще лъсне. Докато пътувах от Окланд за Индия, обиколих целия самолет, за да открия необходимата ми група новозеландци. Намерих малка студентска компания — това беше второто им пътешествие до субконтинента. С настоятелните си молби да споделят с мен своя опит и да ми дадат съвети за маршрутите успях да установя крехко познанство, което ни отведе заедно до паспортния контрол. Разните индийски чиновници решиха, че и аз пътувам с тази безгрижна простодушна компанийка, и прегледаха документите ми съвсем отгоре-отгоре.

Към шамарите и жилото на слънчевия пек извън летището се проврях сам, опиянен от възторга на бягството. Още една изкатерена стена, още една прекосена граница, още едно денонощие на бягство и укриване. Избягах от затвора преди близо две години, но животът на беглеца е непрекъснато бягство — всеки ден и всяка нощ. И макар да не бях напълно свободен, никога съвсем свободен, новото ми вдъхваше надежда и вълнение, примесени със страх: нов паспорт, нова страна и нови бръчки от тръпен ужас по младото ми лице, под сивите очи. Стоях на утъпканата улица под синята гледжосана купа на бомбайското небе, а сърцето ми бе чисто и жадно за обещания като утрините в градините на Малабар в сезона на мусоните.

— Сър! Сър! — подвикна глас зад мен.

Една ръка ме стисна над лакътя. Спрях се. Напрегнах всеки мускул за борба и прехапах страха си. Не бягай . Без паника . Обърнах се.

Пред мен стоеше нисичък човечец, облечен в кирлива кафява униформа, нарамил китарата ми. Не беше просто нисичък, а дребосък, джудже, с голяма глава и черти, белязани от стреснатата невинност на синдрома на Даун. Той тикна китарата в ръцете ми.

— Вашата музика, сър. Вие губи вашата музика, не?

Това наистина беше моята китара. Веднага се досетих, че сигурно съм я забравил до лентата за багаж. Не проумявах как дребосъкът бе разбрал, че е моя. Усмихнах се с облекчение и изненада, а човечецът се засмя с онази съвършена искреност, от която се боим и която наричаме простодушна. Той ми подаде китарата и аз забелязах, че целите му ръце са разчертани с паяжина от бръчки като краката на блатна птица. Извадих от джоба няколко банкноти и му ги подадох, но той неловко отстъпи на дебелите си крака.

— Пари не. Ние тука да помагаме, сър. Добре дошли в Индия — каза той, затича се и навлезе в тръс сред гората от тела на пътеката.

Купих билет до града от автобусната компания „Ветеран“, в която работеха бивши войници от индийската армия. Видях как вдигнаха раницата и сака ми на покрива на автобуса и ги стовариха върху купчината багаж с прецизно и презрително настървение, и реших да задържа китарата. Настаних се на най-задната седалка. До мен седнаха двама дългокоси. Автобусът бързо се напълни със смесица от индийци и чужденци. Повечето бяха млади и пътуваха възможно най-евтино.