Грегъри Робъртс - Шантарам

Ключът към всичко, което един мъж трябваше да обича и от което да се страхува, присъстваше в нея от самото начало — в ироничната усмивка, заредила и извила лъка на пълните й устни. В тази усмивка имаше гордост, а в извивката на изящния й нос — увереност. Без да разбирам защо, реших, че мнозина вземат нейната нахаканост за арогантност и бъркат увереността и с безчувствие. Аз не направих тази грешка. Погледът ми плаваше унесено, рееше се свободно из сияйната лагуна на втренчените й безстрастни очи. Бяха големи, с впечатляващ зелен цвят. Зелен като дърветата в най-ярките сънища. Зелен, каквото би било морето, ако бе съвършено.

Ръката й продължаваше да стиска моята, малко над лакътя. Допирът й беше точно какъвто трябва да е допирът на ръка на любовница — познат, ала и вълнуващ като прошепнато обещание. Почувствах почти неустоимо желание да хвана ръката й и да я сложа на гърдите си, до сърцето. И може би трябваше да го направя. Сега знам, че ако го бях направил, тя щеше да се засмее и да ме хареса заради жеста. Но тогава бяхме непознати и цели пет безкрайни секунди стояхме и се гледахме в очите, докато всички паралелни светове, всички паралелни животи, които биха могли да се случат и никога нямаше да се случат, кръжаха във вихър около нас. А после тя проговори.

— На косъм се отървахте. Късметлия сте.

— Да — усмихнах се. — Такъв съм.

Ръката й бавно пусна моята. Спокоен, непринуден жест, ала почувствах как тя се откъсва от мен толкова рязко, сякаш ме бяха събудили грубо от дълбок, щастлив сън. Наведох се към нея и надникнах зад гърба й — първо наляво, после надясно.

— Какво има? — попита тя.

— Търся крилата ви. Вие нали сте моят ангел хранител?

— Боя се, че не — отвърна тя и иронична усмивка изрисува трапчинки по бузите й.

— Прекалено голям дявол съм, за да бъда.

— За колко голям дявол говорим? — ухилих се.

Няколко души стояха на групичка от другата страна на сергията. Единият — хубав, атлетичен мъж на около двайсет и пет — пристъпи към платното и й извика:

— Карла! Идвай, йаар !

Тя се обърна и му махна, а после стисна дланта ми — ръкостискането й беше силно, но не проличаваше какво точно чувство влага в него. Усмивката й беше също толкова неопределена. Можеше да ме е харесала, а може би просто се радваше, че се сбогува.

— Все още не сте отговорили на въпроса ми — напомних й, когато дланта й се изплъзна от моята.

— Колко голям дявол съм ли? — отвърна тя, а леката усмивка продължаваше да играе по устните й. — Това е много личен въпрос. Като се замисля, по-личен въпрос никой не ми е задавал. Хей, ако обаче дойдете някой път в „При Леополд“, може и да разберете.

Приятелите й се бяха преместили от нашата страна на сергийката. Тя ме остави и се върна при тях. Всичките бяха индийци, всички — млади и облечени с чисти дрехи по западна мода, каквито носи средната класа. Смееха се често и се прегръщаха фамилиарно през раменете, но никой не докосваше Карла. Тя като че излъчваше аура, едновременно привлекателна и неприкосновена. Приближих се, като се преструвах на заинтригуван от това как продавачът на цигари завива листата и ги маже с пасти, и се заслушах как тя им говори, но не разбирах езика. Гласът й, на този език и в този разговор, бе изненадващо плътен и звучен, и караше космите по ръцете ми да настръхват. Предполагам, че и това сигурно е било предупреждение. Гласът , твърдят афганските сватовници, е повече от половината от любовта . Тогава обаче не го знаех и сърцето ми се устреми нататък, където дори сватовниците ги е страх да стъпят.

— Вижте, господин Линдзи, купих само две цигари за нас — възкликна завърналият се при мен Прабакер и ми поднесе едната със замах.

— Това е Индия, страната на бедняците. Тук няма нужда да се купува цял пакет цигари. Една цигара само можеш да купиш. И няма нужда да купуваш кибрит.

Той се наведе и дръпна тлеещото конопено въже, окачено на една кука на телеграфния стълб до сергията, и издуха пепелта от края му. Оранжевото живо въгленче се показа отдолу и той си запали цигарата от него.

— Какво приготвя той? Какво дъвчат в тези листа?

— Нарича се паан . Това най-отлично на вкус и за дъвчене. Всички в Бомбай дъвчат и плюят, дъвчат и пак плюят, няма проблеми, денем и нощем също. Много полезно за здравето, много дъвчене и голямо плюене. Искате ли да пробвате? Ще ви взема.

Кимнах и го оставих да поръча не толкова заради новото усещане от паана, колкото заради предоставеното ми оправдание да остана там още малко и да погледам Карла. Тя се държеше толкова непринудено, съвсем като у дома си, бе органична част от улицата и непостижимото познание за нея. Онова, което ме озадачаваше навсякъде около мен, за нея като че бе ежедневие. Спомних си за чужденеца в бордея — мъжа, когото видях от прозореца на автобуса. Също като него, и тя изглеждаше спокойна и доволна в Бомбай. Изглеждаше на мястото си. Завиждах й за топлотата и одобрението, което предизвикваше у околните.