Грегъри Робъртс - Шантарам

Докато вървяхме, Прабакер крадешком ми хвърляше коси погледи.

— Как ви се харесва нашият Бомбай?

— Страшно — отвърнах и това си беше самата истина. В моите очи градът бе прекрасен. Беше див и вълнуващ. Британски здания в романтичен раджа стил се издигаха редом с модерни огледални бизнес кули. Неугледни, схлупени, занемарени жилищни сгради стърчаха над пищни, отрупани със зеленчуци и коприна сергии. От всеки магазин и от всяко преминаващо такси се носеше музика. Цветовете бяха искрящи. Уханията — опияняващо вкусни. В очите на хората по тези гъмжащи от навалица улици виждах повече усмивки, отколкото бях срещал на всички места, където съм бил.

И най-важното: Бомбай беше свободен — освежаващо свободен. Накъдето и да погледнех, виждах този освободен дух без задръжки и усещах как му откликвам с цялото си сърце. Дори и попарилият ме срам, когато съзрях за пръв път бордеите и уличните просяци, се разсея, щом осъзнах, че те, тези мъже и жени, са свободни. Никой не пъдеше просяците от улиците. Никой не гонеше обитателите на бордеите. В каквато и мъка да преживяваха, те бяха свободни да живеят живота си в същите тези градини и по същите булеварди, редом с богатите и влиятелните. Те бяха свободни. Градът беше свободен. Обичах го.

Все пак бях малко изнервен от натрапчивостта на намеренията, от карнавала на нуждите и алчността, от настоятелността на молбите и шмекериите на улицата. Не говорех нито един от езиците, които чувах. Нищо не знаех за тукашните култури, загърнати в роби, сарита и тюрбани. Сякаш бях попаднал на представлението на някаква екстравагантна и сложна драма, а не познавах сценария. Все пак се усмихвах, а да се усмихваш, е лесно, без значение колко непозната и смущаваща ми се струваше улицата. Аз бях беглец. Издирваха ме, преследваха ме, за главата ми беше обявена награда. И все още ги водех с една крачка. Бях свободен. Когато си беглец, всеки ден е равен на цял един живот. Всяка свободна минута е разказ с щастлив край.

Радвах се на компанията на Прабакер. Забелязах, че е известен на улицата и че най-различни хора го поздравяват често и с топлота.

— Сигурно сте гладен, господин Линдзи — отбеляза Прабакер. — Щастливец сте вие, прощавайте, че ви го казвам, а щастливците винаги си имат добър апетит.

— Ами да, доста съм огладнял. Но къде е това място, където отиваме? Ако знаех, че ще вървим толкова дълго до ресторанта, щях да си взема суха храна за из път.

— Само още малко, не много, не е много далече — отвърна бодро той.

— Добре…

— О, да! Ще ви заведа в най-добрия ресторант, с най-хубавите храни от Махаращра. Ще ви хареса, няма проблеми. Всички бомбайски гидове като мен ядат там храните. Това място толкова добро, че плащат на полицаите само половината обичаен рушвет. Толкова са добри.

— Добре…

— О, да! Но първо нека купя индийски цигари за вас и за мен също. Ето тука сега спираме.

Той ме поведе към една улична сергия, всъщност — сгъваема масичка за карти с десетина марки цигари, наредени в картонена кутия. До нея имаше поставен голям месингов поднос, върху който бяха наредени няколко сребърни купички. В тях имаше кокосови стърготини, подправки и най-различни пасти, неизвестно какви. Кофата до масичката за карти бе пълна с листа с копиевидна форма, плаващи във вода. Продавачът на цигари ги сушеше, мажеше ги с разни пасти, пълнеше ги със смлени фурми, кокос, бетел и подправки и ги свиваше в малки пакетчета. Многобройните клиенти се тълпяха около сергията му и изкупуваха листата веднага щом сръчните му ръце ги напълнеха.

Прабакер се промуши до човека и зачака да му падне възможност да поръча. Аз проточих врат, за да го виждам през навалицата от клиенти, и тръгнах към бордюра. Щом стъпих на платното, някой кресна:

— Пазете се!

Две ръце ме сграбчиха за лакътя и ме дръпнаха назад точно когато един огромен двуетажен автобус профуча край мен на скорост. Щеше да ме убие, ако ръцете не ме бяха издърпали в движение. Обърнах се да видя своя спасител. Тя беше най-красивата жена, която някога бях виждал — стройна, с черна коса до раменете и бледа кожа. Въпреки че не беше висока, квадратните й рамене, изправеният гръб и разкрачената стойка й придаваха ненатрапчиво, но решително физическо присъствие. Беше с копринени панталони, стегнати в глезените, черни обувки с нисък ток, свободна памучна риза и голям, дълъг копринен шал. Беше го метнала наобратно и двойната грива на струящата тъкан се ветрееше зад гърба й. Всичките й дрехи бяха в различни оттенъци на зеленото.