Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

Приближи се до следващия разлом и затвори и него.

Тълпата изпадна в истерия. Майките стискаха децата си, сякаш можеха да ги скрият от приближаващите чудовища. Мъже изоставяха жените си и се хвърляха върху дасатите с голи ръце.

Пъг преглътна с мъка и затвори поредния разлом. След това тръгна към следващия. Имаше много работа и съвсем малко време.

Накор се размърда. Най-сетне бе свикнал с начина, по който се чувстваше тялото му. Ситуацията беше интересна и му се искаше да има повече време да я обмисли, но трябваше да направи нещо важно.

Стана и отиде до ръба на ямата. Ужасът се бе надигнал сред морето от оранжеви и зелени пламъци и ръмжеше, сякаш отправяше предизвикателство. Исаланецът се зачуди дали боговете на Келеуан могат да го чуят. Не че имаше значение. Тези божества бяха стари и уморени и не можеха да защитят владението си. Интересно дали щяха да отидат с дасатите на новия свят, или там щеше да има нови богове? Замисли се дали това въобще има някакво значение. Жалко, че нямаше да разбере.

Погледна надолу, защото се случваха две неща. Господарят на ужаса отдаваше голяма част от събраната енергия на портала между двата свята и едновременно с това променяше формата си. От размитите очертания се издигна широка глава, последвана от здрав врат и масивни рамене. Тялото му беше пародия на човешко, но имаше идеални пропорции. Беше вдигнал юмрук и го размахваше предизвикателно, докато се готвеше за прехвърлянето. Накор реши, че това е забавно, по някакъв отнесен начин, може би защото вече беше умрял.

Зачуди се дали щеше да изпитва отвращение, ако беше жив. По-скоро не. Това беше уникално преживяване. Богът на лъжците му беше оставил достатъчно енергия, за да може да мисли и да се движи. Предполагаше, че емоциите, които изпитва, са по-скоро ехо от предишния му живот, отколкото нещо настоящо. Преживяването беше събудило любопитството му и той бе доволен, че е запазил поне това си качество.

Нещо приближаваше бързо сред падащите тела. Ужасът използваше новопридобитите енергии, за да укрепи прохода към горната реалност, а не за собствената си лакомия. Колкото по-тънко ставаше тялото му, толкова по-интелигентен започваше да изглежда. Това щеше да е интересно да се проучи, ако имаше повече време.

Нещото се появи, но преди Ужасът да го забележи, Накор използва един от последните си трикове и го дръпна към себе си. Беше мъж с черна роба и макар да не бе виждал лицето му, исаланецът много добре знаеше кой е.

Лесо Варен гледаше с изумление. Дребосъкът просто бе посегнал със съзнанието си и го бе дръпнал към този глупав трон и той не можеше да му попречи.

Варен рядко бе рационален, а сега обстоятелствата съвсем не бяха добри. Може би дори не беше виждал по-лоши. Освен това чувстваше някакъв гняв, без да има представа защо.

— Не знам кой си, дребосъко, но не биваше да правиш това!

И атакува с най-смъртоносната си магия, но мъжът само му се ухили.

— Трудно е да убиеш някой, който е мъртъв, знаеш ли?

Некромантът се замисли. Мъртъв? Беше майстор в изкуството си, но никога не беше виждал подобно нещо. През годините бе съживил няколко десетки трупа, но немъртвите не бяха особено умни, всъщност си бяха идиоти. Опита да установи контрол над Накор, но дребосъкът само продължи да се хили.

— Това е забавно, но твоето време свърши. Трябва ми нещо, което е у теб.

Лесо го погледна.

— Какво…?

Пръстите на Накор сякаш потънаха в гърдите му. Варен се облещи от зашеметяващата болка.

Накор извади ръката си и разтвори шепа. Държеше малък кристал, заострен в двата края, приличаше на обработен диамант. Вътре в него пулсираше лилава светлинка.

— Ние сме само съдове — каза Накор. — Тук сме, защото носим нещо, което не може да съществува в тази реалност. В мен има искрица от Банат — той вдигна кристала, така че Варен да го види. — А това е парченце от Безименния. Господарят ти те изпрати тук да унищожиш Мрачния. Може да е луд и затворен на безброй мили от дома си, но е много ядосан, че някой друг се опитва да превземе света му. Ти си неговото оръжие, Лесо.

Варен се олюля и Накор го избута настрани.

— Вече нямаме нужда от теб, защото аз държа Богоубиеца!

Некромантът падна на земята и умря за последен път. Исаланецът погледна за момент нещото в дланта си и се обърна към Господаря на ужаса.

— Още няколко минути. После всичко ще свърши.

Пъг се издигна в небето. Опитваше да потисне мъката, че хиляди измират под него. Погледна към Черния купол и сърцето му натежа още повече. Сферата вече покриваше стотици мили. С този темп щеше да обхване целия свят за по-малко от месец.