Милан Кундера - Самоличност

Той я хваща под ръка, води я до стола и поставя собствения си стол точно пред нея. Двамата седят сами, един срещу друг, един до друг насред празния салон.

Студен полъх обгръща потното тяло на Шантал. Тя трепери и с тънък умолителен глас пита:

— Не може ли да се излезе оттук?

— А защо не искате да останете с мен, Ан? — пита я той с укор.

— Ан?

Тя се смразява от ужас.

— Защо ме наричате Ан?

— Не се ли казвате така?

— Не съм Ан!

— Но аз открай време ви знам като Ан!

В съседната стая отново се чуват удари с чук. Той обръща глава натам, сякаш се чуди дали да се намеси. Тя се възползва от мига усамотение, за да се опита да разбере: гола е, а те продължават да я разсъбличат! Свалят от нея Аз-а й! Свалят от нея съдбата й! Дали са й друго име и ще я зарежат сред някакви непознати, на които никога не ще успее да обясни коя е.

Вече не се надява да излезе оттук. Вратите са заковани. Трябва да започне отначало — със смирение. Началото, това е името й. Най-напред да си издейства като необходим минимум да я наричат с името й, с истинското й име. Това е първото, което ще поиска от човека отсреща. Което ще изиска от него. Но едва си е поставила тази цел, и установява, че името й е някак блокирано в съзнанието й, че не си го спомня.

Това я докарва до паника, но знае, че животът й е поставен на карта и че за да се защити, за да се пребори, трябва на всяка цена да възвърне самообладанието си. Опитва се да си спомни с настървено съсредоточаване: дали са й три кръщелни имена, да, три, но тя е употребявала само едното, това го знае, обаче кои са били трите й кръщелни имена и кое от тях е запазила? Господи, чувала го е хиляди пъти!

Мисълта за човека, който я обича, отново се появи. Ако беше тук, щеше да я нарече с името й. Може би ако успее да си спомни лицето му, ще си представи и как устата му произнася името й. Това й се струва добра следа — да достигне до името си чрез този човек. Опитва се да си го представи и още веднъж вижда силует, който се бори с тълпа. Образът е блед, убягва й, тя се мъчи да го задържи, да го задържи и да го задълбочи, да го разшири към миналото — откъде е дошъл този човек? Как се е озовал в тълпата? Защо се е бил?

Опитва се да разшири спомена и й се явява градина, голяма, с вила, където сред много други хора различава нисък, хилав мъж и си спомня, че е имала от него дете, дете, за което знае само, че е мъртво…

— Къде се загубихте, Ан?

Тя вдига глава и вижда старец, който седи на стол пред нея и я гледа.

— Детето ми е мъртво — казва тя.

Споменът е твърде слаб. И точно затова го изрича гласно. Струва й се, че така ще го направи по-реален. Струва й се, че така ще го задържи като късче от убягващия й живот.

Той се навежда над нея, хваща я за ръцете и казва отчетливо, с насърчителен глас:

— Ан, забравете детето си, забравете мъртвите си, мислете за живота!

Усмихва й се. После прави широк жест с ръка, сякаш иска да посочи нещо огромно и възвишено.

— Животът! Животът, Ан, животът!

Усмивката и жестът я изпълват с ужас. Тя става. Трепери. Гласът й трепери.

— Какъв живот? Кое наричате живот?

Въпросът, който е задала, без да размисли, влече друг: „А ако това е вече смъртта? Ако точно това е смъртта?“.

Бута стола, който се премята през салона и се блъска в стената. Иска да извика, но не се получава дума. От устата й излиза дълго и нечленоразделно аааа .

— Шантал! Шантал! Шантал!

Той притискаше в прегръдките си разтърсваното от вика тяло.

— Събуди се! Това не е вярно!

Тя трепереше в ръцете му, а той още няколко пъти й каза, че това не е вярно. Тя повтаряше след него:

— Не, не е вярно, не е вярно.

И бавно, много бавно се успокояваше.

А аз се питам: „Кой е сънувал? Кой е сънувал тази история? Тя? Той? Двамата? Всеки за другия? И от кой момент истинският живот се е превърнал в тази извратена фантазия? Когато влакът се е плъзнал под Ламанша? По-рано? Сутринта, когато тя е обявила, че заминава за Лондон? Още по-рано? В деня, когато е срещнала в кабинета на графолога сервитьора от кафенето в нормандския град? Или още по-рано? Когато Жан-Марк й е изпратил първото си писмо? Но пращал ли ги е наистина тези писма? Или ги е писал само във въображението си? В кой момент точно истинското се е превърнало в неистинско, действителността във фантазия? Къде е била границата? Къде е границата?“.

Виждам двете им глави в профил, осветени от малка нощна лампа — главата на Жан-Марк с тила на възглавницата, главата на Шантал, сведена десетина сантиметра над него.