Милан Кундера - Самоличност

— Но това е духовна нищета — каза дамата и гласът й жалостно трептеше, сякаш я изнасилваха, — това е гримирана нищета! Ние гримираме духовната нищета на човека!

— Именно — каза Льороа и Шантал чу в това „именно“ удоволствието, което той извличаше от жалбата на изисканата дама.

— Къде е тогава величието на живота? Ако сме осъдени на ядене, сношаване и тоалетна хартия, кои сме ние? И ако сме способни само на това, каква гордост можем да извлечем от обстоятелството, че, както ни внушават, сме свободни същества?

Шантал изгледа дамата и си помисли, че тя е мечтаната жертва на някой гол терен. Представи си, че я събличат, че оковават старото й и изискано тяло и я принуждават да повтаря наивните си истини високо и жалостиво, докато всички останали демонстративно се сношават пред нея…

Льороа прекъсна фантазиите на Шантал.

— Свобода? Живеейки в духовна нищета, вие можете да бъдете нещастна или щастлива. В този избор се състои свободата ви. Свободна сте да разтопите вашата индивидуалност в тенджерата на множеството с чувство на поражение или на еуфория. Нашият избор, скъпа моя, е еуфорията.

Шантал усети, че на лицето й се появява усмивка. Тя отбеляза за себе си казаното от Льороа: „Единствената ни свобода е изборът между горчивината и удоволствието. Всичко около нас е незначително — такава е съдбата ни и не трябва да я приемаме като тегоба, трябва да умеем да й се наслаждаваме“. Шантал гледаше невъзмутимото лице на Льороа, което излъчваше колкото очарователна, толкова и порочна интелигентност. Гледаше го със симпатия, но без желание и си каза (сякаш помиташе с ръка предишните си блянове), че той отдавна е прехвърлил цялата си мъжка енергия в тази сила на неопровержимата си логика, в тази власт, която упражняваше над екипа си. Представи си как слизат от влака — докато Льороа продължава да плаши с думи дамата, която го обожава, тя дискретно ще се изгуби в някоя телефонна кабина и после ще избяга от всички тях.

Японците, американците, испанците, руснаците, всички с фотоапарат около врата, слизат от влака и Жан-Марк се опитва да не изгуби от поглед Шантал. Широката човешка вълна внезапно се стеснява, за да изчезне под перона по един ескалатор. Долу във фоайето се появяват мъже с камери, следвани от тълпа зяпачи, и му преграждат пътя. Пътниците от влака са принудени да спрат. Чуват се ръкопляскания и викове, докато някакви деца слизат по страничното стълбище. Всички са с каски на главата, разноцветни каски, сякаш са спортен отбор — малки мотоциклетисти или скиори. Тях ги снимат. Жан-Марк се повдига на пръсти, за да види Шантал през главите на хората. Накрая я вижда. Тя е от другата страна на детската колона в една телефонна кабина. Слушалката е до ухото й, говори. Жан-Марк се опитва да си пробие път. Той бута един оператор, който вбесен го сритва. Жан-Марк го ръгва с лакът и човекът едва не изпуска камерата си. Приближава се полицай и нарежда на Жан-Марк да изчака, докато свършат снимките. Точно тогава очите му срещат за една-две секунди погледа на Шантал, която излиза от кабината. Той отново се опитва да се вреже в тълпата. Но полицаят му извива ръката така болезнено, че Жан-Марк се прегъва на две и изгубва Шантал.

Чак когато и последното дете с каска е отминало, полицаят отслабва хватката си и пуска Жан-Марк. Той поглежда към телефонната кабина, но тя е празна. До него е спряла група французи, в които разпознава колегите на Шантал.

— Къде е Шантал? — пита той една от девойките.

Тя отговаря с укор:

— Вие би трябвало да знаете! Беше толкова весела! Но когато слязохме от влака, изчезна!

Друга една, по-дебела, казва раздразнено:

— Видях ви във влака. Правехте й знаци. Всичко видях. Всичко развалихте.

Гласът на Льороа я прекъсва:

— Да вървим!

Девойката пита:

— Ами Шантал?

— Тя знае адреса.

— Този господин — казва изисканата дама с пръстените — също я търси.

Жан-Марк знае, че Льороа го познава по физиономия, както и той него. Казва му:

— Добър ден.

— Добър ден — отвръща Льороа и му се усмихва. — Видях ви да се биете. Сам срещу всички.

На Жан-Марк му се струва, че долавя симпатия в този глас. В покрусата му това е като подадена ръка, която иска да хване, като припламнала искра на ново приятелство, приятелство между двама мъже, които, без да се познават, само заради удоволствието от внезапната взаимна симпатия са готови да си помогнат. Сякаш някаква хубава стара мечта се е осъществила.