Милан Кундера - Самоличност

Жан-Марк изрича доверчиво:

— Можете ли да ми кажете името на хотела й? Бих искал да телефонирам, за да разбера дали Шантал е там.

Льороа мълчи, после пита:

— Не ви ли го е дала?

— Не.

— В такъв случай извинете ме — изрича той мило, почти със съжаление, — но не мога да ви го кажа.

Искрата угасва и Жан-Марк отново усеща болка в рамото, където го бе хванал полицаят. Излиза от гарата. Чувства се самотен. Не знае къде да отиде и тръгва напосоки по улиците.

Докато върви, вади парите си от джоба и още веднъж ги преброява. Стигат за обратния път, но за нищо повече. Ако реши, може да си тръгне веднага. Вечерта ще бъде в Париж. Това явно е най-разумното решение. Какво да прави тук? Няма какво да прави. И въпреки това не може да си тръгне. Никога няма да се реши да си тръгне. Не може да напусне Лондон, докато Шантал е тук.

Но след като трябва да пази парите си за връщане, не може да отиде на хотел, не може да си купи дори сандвич. Къде ще спи? Изведнъж разбира, че най-после се потвърждава онова, за което толкова често е говорил на Шантал: той е по призвание аутсайдер — аутсайдер, живял в охолство наистина, но само благодарение на несигурни и временни обстоятелства. И ето го изведнъж такъв, какъвто си е, върнат сред тези, на които принадлежи, сред сиромасите без покрив, под който да приютят самотата си.

Спомня си за разговорите с Шантал и изпитва детинското желание да я срещне само за да й каже: „Видя ли, че съм прав, че не се превземам, че наистина съм такъв — аутсайдер, бездомник, скитник“.

Вечерта бе настъпила и бе захладяло. Жан-Марк пое по една улица, от едната страна на която имаше редица от къщи, а от другата — парк с боядисана в черно желязна ограда. На тротоара покрай парка видя дървена пейка. Седна на нея. Чувстваше се много уморен и му се прииска да вдигне краката си на седалката и да се опъне. Помисли си: „Сигурно така се започва. Някой ден човек вдига краката си на пейката, а когато се стъмни, заспива. Така се присъединява към скитниците и става един от тях“.

Ето защо Жан-Марк с всички сили се опитва да овладее умората си и остава да седи с изправен гръб като добър ученик в класната стая. Зад него има дървета, а пред него, от другата страна на платното — къщи; всички са еднакви, бели, двуетажни, с по две колони пред входа и четири прозореца на всеки етаж. Жан-Марк внимателно оглежда минувачите по слабо оживената улица. Решен е да стои там, докато не види Шантал. Да чака — това е единственото нещо, което може да направи за нея, за тях двамата.

Изведнъж на трийсетина метра вдясно всички прозорци на една къща светват едновременно и отвътре спускат червени завеси. Жан-Марк си казва, че това трябва да е някакво светско събиране. Но е учуден, че не е видял никой да влиза — дали пък всички не са били отдавна там и едва сега запалват лампите? Или може би, без да иска, е задрямал и не ги е видял да влизат? Господи, ами ако, докато е спал, е изпуснал Шантал? И тутакси го поразява мисълта за подозрителен купон. Чува думите й: „Много добре знаеш защо Лондон“ и в това „много добре знаеш“ внезапно вижда нещо друго — Лондон е градът на англичанина, на Британик. На него е телефонирала от гарата и заради него е избягала от Льороа, от колегите си, от всички тях.

Обхваща го ревност, огромна и мъчителна, не абстрактната, умозрителна ревност, която е изпитал, когато пред отворения гардероб си е задавал теоретичния въпрос за способността на Шантал да му изневери, а ревност, каквато бе познал през младостта си, ревност, която пронизва тялото, от която непоносимо боли. Представя си Шантал, отдадена на други, покорна и предана, и не издържа. Става и заточва към къщата. Чисто бялата й врата е осветена от фенер. Завърта дръжката, вратата се отваря, той влиза, вижда стълбище, застлано с червена пътека, чува гласове някъде горе, качва се, стига до широката площадка на първия етаж, заета от дълга закачалка, отрупана с палта, но и (нов удар) с женски рокли и мъжки ризи. Вбесен преминава през всички тези дрехи и достига до голяма двукрила врата, също бяла, когато една тежка длан се стоварва върху болезненото му рамо. Обръща се и усеща върху бузата си дъха на як мъжага по фланелка, с татуирани ръце, който му говори на английски.

Мъчи се да отхвърли ръката, която го натиска все по-силно и го избутва към стълбището. Тук се опитва да се задържи, но губи равновесие и едва в последния момент успява да се хване за перилото. Победен, бавно слиза по стъпалата. Татуираният го следва и когато Жан-Марк колебливо спира пред вратата, му изкрещява нещо на английски и с вдигната ръка му нарежда да се маха.