Милан Кундера - Самоличност

Отново се качи на влака, една контрольорка му се усмихна, всички служители се усмихваха и той си каза: „Ето така, с все повече и все по-широки усмивки изпращат ракетата, пусната в тунела на смъртта, ракетата, в която воините на скуката — американски, германски, испански, корейски туристи, са готови да рискуват живота си в името на голямата си битка“. Седна и щом влакът потегли, тръгна да търси Шантал.

Влезе в един вагон на първа класа. От едната страна на коридора имаше седалки за един човек, от другата страна — за двама; в средата на вагона седалките бяха обърнати една срещу друга, така че пътниците шумно разговаряха помежду си. Шантал беше сред тях. Виждаше я в гръб — разпознаваше безкрайно трогателната и почти смешна форма на демодирания й кок. Седнала до прозореца, тя участваше в оживения разговор. Явно бе с колегите си от агенцията. Значи не го беше излъгала? Колкото и невероятно да изглеждаше — не, положително не го бе излъгала.

Стоеше, без да мърда. Чуваше смехове, между които различаваше смеха на Шантал. Тя беше весела. Да, беше весела и това го смазваше. Гледаше жестовете й, пълни с жизненост, която не познаваше. Не чуваше какво казва, но виждаше ръката й, която енергично се вдигаше и падаше. Не познаваше тази ръка. Бе чужда ръка. Нямаше чувството, че Шантал го предава, друго беше — струваше му се, че тя вече не съществува за него, че е отишла другаде, в друг живот, където не би я разпознал, ако я срещне.

Шантал свадливо каза:

— Но как така троцкист като теб е станал вярващ? Не виждам логиката.

— Скъпа приятелко, нали познавате прословутата формула на Маркс — да променим света?

— Разбира се.

Шантал седеше до прозореца срещу най-възрастната от колежките си от агенцията, изисканата дама с многото пръстени. До нея седеше Льороа, който продължи:

— Обаче нашият век ни научи на нещо чудовищно: човекът не е способен да промени света и никога няма да го промени. Това е основният извод от революционния ми опит. Негласно приет от всички. Но има и един друг, който стига още по-далеч. Той е теологически и гласи: човекът няма право да променя това, което бог е създал. Трябва да се стигне до края на тази забрана.

Шантал го гледаше с наслаждение — думите му не бяха морализаторски, а провокативни. Точно това обичаше Шантал у него — сухия тон на човек, който обръща всичко в предизвикателство, следвайки свещената традиция на революционерите или на авангардистите. Той никога не забравя да „шашне буржоата“, дори когато изрича най-общоприети истини. Впрочем най-подривните истини („буржоата на въжето!“) не ставаха ли най-общоприети, когато дойдеха на власт? Общоприетото винаги може да се превърне в подривно и подривното в общоприето. Важното е да стигнеш до края на всяка позиция. Шантал си представя Льороа на някое бурно събрание по време на студентските вълнения през 68-а, представя си го как по своя интелигентен, логичен и сух начин изрича сентенции, срещу които всяка съпротива на здравия разум е обречена на провал — буржоазията няма право да живее; изкуството, което работническата класа не разбира, трябва да изчезне; науката, която служи на интересите на буржоазията, няма стойност; тези, които я преподават, трябва да бъдат изгонени от университета; няма свобода за враговете на свободата. Колкото по-абсурдна е изречената фраза, толкова по-горд се чувства той, защото само високата интелигентност е способна да вдъхне логичен смисъл на безумните идеи. Шантал отговори:

— Съгласна съм. И аз мисля, че промените са вредни. В такъв случай наш дълг би било да предпазим света от промени. Уви, светът не спира лудото си развитие…

— … в което човекът е обикновен инструмент — прекъсна я Льороа. — Изобретяването на локомотива съдържа в зародиш плана на самолета, който неизбежно води към космическата ракета. Тази логика е част от самите неща, с други думи, тя е част от божествения план. Дори изцяло да замените човечеството с друго, не можете да спрете еволюцията, която води от велосипеда към ракетата. Човекът не е автор на тази еволюция, а само изпълнител. При това жалък изпълнител, защото не е наясно със смисъла на това, което изпълнява. Този смисъл не е наше достояние, той е достояние само на бог и ние сме тук, за да му се подчиняваме, та да може да върши каквото си иска.

Шантал затвори очи. Една странна дума се появи в главата й и изпълни съществото й — думата „смешение“. Безмълвно произнесе за себе си: „смешение на идеите“. Как толкова противоположни мнения могат последователно да се настанят в един ум, както две любовници в едно легло? Едно време тя почти се възмущаваше от това, а сега е очарована — защото знае, че противоречието между някогашните схващания на Льороа и сегашните му проповеди няма никакво значение. Защото всички идеи са една стока. Защото всички твърдения и мнения са равностойни, могат да се докоснат, да се срещнат, да се погалят, да се смесят, да се поопипат, да се понатиснат, да се съешат.