Милан Кундера - Самоличност

Но къде все пак да отиде и какво да прави? Ами ако наистина замине за Лондон? Ако позволи на лъжата си да се материализира? Спомня си, че в бележника й все още фигурира адреса на Британик. Британик. На колко ли е години сега? Шантал знае, че една среща с него би била най-невероятното нещо на света. Тогава? Е, толкова по-добре. Ще отиде в Лондон, ще се поразходи, ще преспи в някой хотел и утре ще се върне в Париж.

После тази идея престава да й харесва — на излизане от къщи е смятала, че възвръща своята независимост, а всъщност се оставя да я манипулира някаква непозната и неконтролирана сила. Да замине за Лондон, както й подсказват смехотворните случайности, си е чиста лудост. Защо си въобразява, че случайностите са се наговорили да работят за нея? Защо ги отъждествява с добра фея? Ами ако феята е злотворна и възнамерява да я погуби? Шантал си обещава: няма да слиза, когато автобусът спре на Северната гара; ще продължи нататък.

Но когато автобусът спира, тя с изненада установява, че слиза. И че се отправя към сградата на гарата, сякаш нещо я привлича натам.

Влиза в огромното фоайе и вижда мраморното стълбище, което води нагоре към чакалнята на пътниците за Лондон. Иска да направи справка с разписанието, но чува името си и познати смехове. Спира и забелязва колегите си, събрани под стълбището.

Когато разбират, че ги е видяла, смехът им става по-силен. Държат се като ученици, които са си направили хубава шега, подготвили са й страхотна изненада.

— Знаем какво да направим, за да дойдеш с нас! Ако имаше представа, че сме тук, щеше да си намериш някакво извинение! Индивидуалистка такава!

И отново избухват в смях.

Шантал знае, че Льороа планира колоквиум в Лондон, но той трябваше да е след три седмици. Как така се намират тук днес? Още веднъж изпитва особеното чувство, че всичко, което й се случва, не е истина, не може да е истина. Но учудването й бързо се заменя с друго: обратно на онова, което би предположила, тя се чувства искрено зарадвана от присъствието на колегите си, признателна, че са й подготвили такава изненада.

Докато се качват по стълбището, една млада колежка я хваща подръка и тя си казва, че Жан-Марк през цялото време я е откъсвал от собствения й живот. Чува го как заявява: „Ти си се поставила в центъра“. И още: „Окопала си се в приспособленска крепост“. Сега тя му отговаря: „Да, вярно е и ти няма да ми попречиш да си остана вътре“.

В тълпата от пътници младата колежка все така я държи подръка и я води към паспортния контрол пред едно друго стълбище, което слиза към перона. Тя продължава като опиянена нямата си кавга с Жан-Марк и му подхвърля: „Кой съдия е решил, че да се приспособяваш, е нещо лошо, а да не се приспособяваш нещо хубаво? Да се приспособяваш не означава ли да се сближаваш с хората? Приспособяването не е ли място за срещи, към което всички се отправят, където животът е най-сгъстен, най-бурен?“.

От площадката на стълбището Шантал вижда влака за Лондон, модерен и елегантен, и си казва още: „Все едно дали е щастие или нещастие да си роден на тая земя, най-добрият начин да прекараш живота си е да се оставиш да те отнесе като мен в момента весела и шумна, тръгнала нанякъде тълпа“.

Като седна в таксито, той каза: „Северната гара!“ и това бе моментът на истината — може да напусне апартамента, да хвърли ключовете в Сена, да спи на улицата, но няма сили да се отдалечи от нея. Да отиде да я чака на гарата е жест на отчаяние, но влакът за Лондон е единственият знак, който му е оставила, и Жан-Марк не е способен да го пренебрегне, колкото и малка да е вероятността той да му покаже верния път.

Когато пристигна на гарата, влакът за Лондон вече беше там. Изкачи стълбището през три стъпала и си купи билет. Повечето от пътниците бяха преминали през контрола и Жан-Марк слезе последен на строго охранявания перон. Покрай влака се разхождаха полицаи с немски овчарки, обучени да откриват взрив. Жан-Марк се качи вън вагона си, пълен с японци с фотоапарати на врата, намери мястото си и седна.

Тогава си даде сметка колко абсурдно се държи. Намира се във влак, където по всяка вероятност тази, която търси, я няма. След три часа ще е в Лондон, без да знае защо е там. Има пари точно колкото да си плати билета за връщане. Объркан, той стана и слезе на перона, смътно изкушен да се прибере вкъщи. Но как да влезе без ключове? Бе ги оставил на масичката в антрето. Сега бе възвърнал здравия си разум и знаеше, че този жест е бил само сантиментална игра, която е изиграл на самия себе си портиерката има дубликат и без проблеми ще му го даде. Разколебан, Жан-Марк хвърли поглед към дъното на перона и видя, че всички изходи са затворени. Спря един полицай и го попита как да излезе. Полицаят му обясни, че вече не е възможно; мерките за сигурност изисквали, който се е качил на влака, вече да не слиза; пътниците трябвало да стоят вътре като жива гаранция, че не са оставили бомба; имало ислямски терористи и ирландски терористи; те само за това мечтаели — да взривят подводния тунел.