Шарл Костер - Тил Уленшпигел

Когато двете жени видяха Ламме, изтичаха към него и се нахвърлиха и двете да го бият — майката, защото се беше тревожила за него, а сестрата — защото беше свикнала с това.

Ламме се криеше зад Клаас и викаше:

— Спечелих седем лиара, спечелих седем лиара! Не ме бийте!

Майката почна да го прегръща, а момиченцето се опитваше да отвори насила ръцете на Ламме, за да вземе парите му. Но Ламме викаше:

— Те са мои, няма да ти ги дам.

И стискаше пестници.

Клаас веднага хвана за ушите момиченцето, раздруса го и му каза:

— Ако почнеш пак да се караш с брат си, който е добър и кротък като агне, ще те пъхна в една черна дупка сред въглищата и там не аз, а червеният дявол от пъкъла ще ти дърпа ушите и ще те разкъса на парчета със своите големи нокти и със зъбите си, които са като вилици.

При тия думи момиченцето не посмя вече да погледне Клаас, нито се приближи до Ламме, а се скри зад роклята на майка си. Но щом влязоха в града, то почна да крещи наляво и надясно:

— Въглищарят ме би; той крие дявола в зимника си.

Все пак тя вече не биеше Ламме; но тъй като беше по-едра, караше го да работи вместо нея. Кроткият глупак драговолно вършеше всичко.

Пътем Клаас продаде, както и друг път, уловената риба на един чифликчия. Когато се прибра в къщи, той каза на Зуткин:

— Виж какво намерих в коремите на четири щуки, на девет шарана и на цяла кошница змиорки.

И хвърли на масата два флорина и един патар.

— Защо не ходиш всеки ден на риба, мъжо? — попита го Зуткин.

Клаас отговори:

— За да не попадна аз самият като риба в мрежата на общинските пазачи.

В Дамме наричаха Клаас, бащата на Уленшпигел, въглищаря. Клаас беше чернокос, с блестящи очи и кожа, черна като въглищата, които продаваше, освен в неделя и празнични дни, когато в къщурката имаше сапун в изобилие. Той беше дребен, набит, як и имаше весело лице.

Когато свършеше дневната си работа и тръгнеше привечер по пътя за Брюге към някоя кръчма, за да изплакне измърсеното си от въглищата гърло, всичките жени, излезли на портите си, за да подишат вечерната хладина, му викаха приятелски:

— Добър вечер и сладка бира, въглищарю.

— Да ви даде господ добро и мъж, който си отваря очите — отговаряше Клаас.

Девойките, които се връщаха на групи от полето, му препречваха пътя и думаха:

— Какво ще ни дадеш, за да те пуснем да минеш: червена панделка или златен чапраз, кадифени пантофки или пък един флорин за кесията?

Клаас хващаше някоя от тях през кръста, целуваше я по бузите или по шията, според това коя част от младото тяло беше по-близо до устните му, и казваше:

— Останалото, девойчета, останалото искайте от възлюблените си.

И те си отминаваха, залени от смях.

Децата познаваха Клаас по дебелия му глас и по тропота на обущата му. Те изтичваха при него и му казаха:

— Добър вечер, въглищарю.

— Дал ви господ добро, ангелчета — отговаряше Клаас; — но не се приближавайте до мене, защото ще ви направя арапчета.

Ала въпреки това децата не се страхуваха и се приближаваха. Тогава той хващаше някое от тях за дрешката, натъркваше с черните си ръце свежата му муцунка, засмиваше се и го пускаше да си иде за голяма радост на останалите.

Зуткин, жената на Клаас, беше добра булка, ранобудна като зората и работлива като мравка.

Тя и Клаас обработваха заедно имота си и се впрягаха като волове в ралото. Ралото се влачеше мъчно, но още по-мъчно биваше с браната, когато тя трябваше да разравя със своите дървени зъби коравата земя. И все пак те вършеха това с леко сърце, пеейки някоя старинна песен.

И макар че земята биваше корава, макар че слънцето ги пронизваше с най-горещите си лъчи, макар че, за да влекат с подгънати колене браната, трябваше да пресилват кръста си — когато се спираха и Зуткин обръщаше към Клаас своето кротко лице, а Клаас целуваше това огледало на нейната нежна душа, те забравяха голямата си умора.

Предната вечер пред кметството глашатаят бе оповестил, че тъй като императрицата, съпруга на император Карл 12 12 Съпругата на император Карл V — Изабела, дъщеря на Мануел, крал на Португалия (от 1495 до 1521 г.) , е бременна, трябва да се четат молитви за скорошното й освобождаване.

Цяла разтреперана, Катлин отиде у Клаасови.

— От какво си толкова разстроена, сватя? — попита Клаас.

— Ах! — отговори тя бързо и отсечено. — Нощес призраци косяха хората, както косачи тревата. Заравяха живи девойки! Върху труповете им танцуваше палачът. От девет месеца кървавият камък сълзи кръв, нощес се пръсна.