Шарл Костер - Тил Уленшпигел

— Крадец! Дръжте крадеца!

Но беше вече много късно.

Докато Уленшпигел приказваше, двамината богати евреи, които слушаха много внимателно, се приближиха до него и му казаха:

— Какво продаваш, фламандецо?

— Торбички — отговори Уленшпигел.

— Какво се вижда — попитаха те — с твоите предсказващи зрънца?

— Бъдещето, щом човек ги посмуче — отвърна Уленшпигел.

Двамата евреи си поговориха и по-възрастният каза на другия:

— Така ще можем да видим кога ще дойде нашият месия; това ще бъде голяма утеха за нас. Хайде да купим една торбичка. По колко ги продаваш?

— По петдесет флорина — отговори Уленшпигел. — Ако не ви отърва, пръждосвайте се. Който не купува нива, няма нужда да пренася тор.

Като видяха, че Уленшпигел е неотстъпчив, те му броиха парите, взеха една торбичка и тръгнаха към мястото, дето се събираха и дето скоро се струпаха всички евреи, научили, че един от двамата старци бе купил някаква тайна, с която можеха да узнаят и да разгадаят за дохождането на месия.

Тъй като знаеха цялата работа, те пожелаха да посмучат торбичката, без да плащат, но най-старият Йеху, който я бе купил, заяви, че той ще опита.

— Синове на Израел — рече той, като държеше в ръка торбичката, — християните се подиграват с нас, гонят ни и викат подире ни като след крадци. Филистимляните искат да ни превият по-ниско от земята; те плюят в лицата ни, защото бог отслаби тетивата на нашите лъкове и вдигна ръката си от нас. Дълго ли още, боже, господ на Аврам, на Исак и на Яков, когато чакаме добро, ще ни връхлита зло, а когато се надяваме на светлина, ще идва мрак? Ще се явиш ли скоро на земята, божествен местя? Кога християните ще се изпокрият в пещерите и дупките на земята от страх пред тебе и пред твоята величава слава, ако ти се вдигнеш, за да ги накажеш?

И евреите възкликнаха:

— Ела, месия! Смукни, Йеху.

Йеху смукна, повърна и извика жаловито:

— Истина ви казвам, това са само лайна, а фландърският поклонник е мошеник.

Тогава всички евреи се спуснаха към него, отвориха торбичката, видяха какво съдържа тя и хукнаха яростно към панаира, за да търсят Уленшпигел, но той беше офейкал.

Един жител на Дамме, който не можеше да плати на Клаас за въглищата, му даде най-ценното, което имаше: арбалет 77 77 Стоманен лък с пружина. — Б.пр. с дванадесет остри железни стрели.

През часовете, когато нямаше работа, Клаас стреляше с арбалета и не един заек бе убит от нето и сготвен на фрикасе, задето бе обичал много зелето.

Тогава Клаас ядеше лакомо, а Зуткин, загледана в широкия безлюден път, казваше:

— Тил, сине, не усещаш ли миризмата на соса? Той сигурно е гладен. — И унесена, тя искаше да запази неговата част от яденето.

— Ако е гладен — рече Клаас, — той си е виновен; нека си дойде и ще яде като нас.

Клаас имаше гълъби; той обичаше освен това пеенето и цвъртежа на жълтунките, кадънките, врабците и на другите пойни и чуруликащи птичета. И затова с удоволствие стреляше соколите и ястребите, царствените хищници на тоя птичи народ.

Веднъж, когато мереше въглища в двора, Зуткин му посочи една голяма птица, която се рееше във въздуха над гълъбарника. Клаас взе арбалета си и каза:

— Дяволът да е на помощ на негово ястребско величество!

Той сложи стрела на лъка и остана в двора да следи всяко движение на птицата, за да не я изпусне. Беше по здрач. Клаас съзираше само една черна точка. Той пусна стрелата и видя как в двора падна един щъркел.

Клаас много се огорчи, ала Зуткин бе още по-огорчена и извика:

— Какъв си лош! Уби божията птица!

Тя взе щъркела, видя, че той бе ранен само в крилото, отиде да търси мехлем и като превързваше раната му, думаше:

— Щъркелче, приятелче, ние те обичаме и не е редно да се рееш из небето като ястреба, който хората мразят. Затова и народните стрели объркват. Боли ли те клетото крилце, щъркелче? Колко търпеливо оставяш да се занимавам с него, като знаеш, че нашите ръце са приятелски ръце!

Когато щъркелът оздравя, даваха му да яде всичко, каквото искаше, но той предпочиташе рибата, която Клаас ловеше за него в канала. И всеки път, когато божията птица го виждаше, че иде, отваряше дългия си клюн.

Щъркелът вървеше подир Клаас като куче, но повече обичаше да стои в готварницата, дето се топлеше на огъня и чукаше с клюн по корема на Зуткин, която готвеше яденето, сякаш искаше да й каже: „Няма ли нещичко за мене?“

И приятно бе да гледа човек в къщицата как се разхожда на дългите си крака тоя важен вестител на щастие.