Шарл Костер - Тил Уленшпигел

— Мълчи — рече Ламме.

— Твоята сила е известна — отговори Уленшпигел. — Не можеш я скри.

— И-а! — ревеше собственикът на корана.

— И-а! — ревеше момченцето.

Неочаквано Уленшпигел пак подсвирна много мелодично като чучулига. И мъже, жени и работници го попитаха, възхитени, отде е научил това божествено подсвиркване.

— В рая — отговори Уленшпигел, — аз ида направо оттам.

Сетне се обърна към човека, който продължаваше да реве, и го посочи подигравателно с пръст.

— Защо стоиш там, на кораба си, нехранимайко? Не смееш да слезеш на земята и тук да се подиграваш с нас и с нашите добичета, а?

— Не смееш ли? — рече Ламме.

— И-а! И-а! — ревеше собственикът на кораба. — Господа магарета, които ревете, качете се на кораба ми.

— Прави, каквото правя аз — каза тихичко Уленшпигел на Ламме.

И се обърна към собственика на кораба.

— Ако ти си Силния Петър, аз пък съм Тил Уленшпигел. А тия тук са нашите две магарета Иеф и Жан, които умеят много по-добре от тебе да реват, защото това им е естественият говор. А ние нямаме никакво желание да се качваме на твоите разглобени дъски. Корабът ти е същинска каца, която се връща назад, щом някоя вълна я блъсне, и върви само заднишком както раците.

— Да, както раците! — каза Ламме.

Човекът се обърна към Ламме:

— Какво си мърмориш ти там под носа, тулум сланина?

— Ти си лош християнин и затова ме кориш за моя недъг; но трябва да знаеш, че моята сланина си е моя и произхожда от добрата ми храна, докато ти, стар ръждясал гвоздей, си ял само стари пушени херинги, фитили на свещи и кожи от солена риба, ако се съди по твоето мършаво месо, което се вижда през дупките на гащите ти.

— Ще се пердашат здравата — приказваха си мъжете, жените и работниците, които се бяха насъбрали, любопитни и развеселени.

— И-а! И-а! — продължаваше собственикът на кораба.

Ламме рече да слезе от магарето, за да събере камъни и да замеря с тях собственика на кораба.

— Не хвърляй камъни — рече Уленшпигел.

Мъжът на кораба пошепна нещо на изправеното до него момченце, което ревеше като магаре. То отвърза една лодка от борда на кораба и като действуваше изкусно с канджа, стигна до брега. Когато отиде съвсем близо до тях, то се изправи гордо и рече:

— Моят господар ви пита решавате ли се да дойдете на кораба и да си премерите силите в борба с юмруци и ритници. Тия мъже и жени ще бъдат свидетели.

— Решаваме се — рече Уленшпигел с истинско достойнство.

— Приемаме битката — рече Ламме с голяма гордост.

Беше обяд. Работниците от яза по павирането, от корабостроителниците, жените им, които носеха храна на мъжете си, децата, които идеха да гледат как бащите им си хапват бакла или варено месо, всички се смееха, ръкопляскаха при мисълта за близката борба, надявайки се, че единият или другият за голяма тяхна радост или ще падне със счупена глава, или ще бъде хвърлен на късове в реката.

— Синко — рече тихичко Ламме, — той ще ни хвърли във водата.

— Нека те хвърли — рече Уленшпигел.

— Дебелия го е страх — думаха струпаните работници.

Без да слиза от магарето, Ламме се обърна към тях и ги изгледа ядно, но те почнаха да му дюдюкат.

— Да вървим на кораба — каза Ламме. — Ще видят те дали се страхувам.

При тия думи отново му издюдюкаха и Уленшпигел каза:

— Да вървим на кораба.

Те слязоха от магаретата си, хвърлиха поводите на момченцето, което започна да милва приятелски магаретата и ги заведе на едно място, дето имаше тръни.

След това Уленшпигел взе канджата, каза на Ламме да влезе в лодката, насочи я към кораба и по едно въже се качи на него след изпотения и лъхтящ Ламме.

Когато стъпи на палубата, Уленшпигел се наведе уж да завърже обувките си и каза няколко думи на собственика на кораба, който се усмихна и погледна Ламме. След това мъжът изсипа върху него хиляди хули, нарече го хаймана, шишко до престъпно затлъстяване, тъмничарска стока, лакома свиня и му каза:

— Кит грамаден, колко бъчви рибено масло ще пуснеш, когато те заколят?

Изведнъж, без да му отговори, Ламме се хвърли върху него като бесен вол, събори го, удари го с все сила, но не му причини голяма болка, защото от дебелината ръцете му бяха слаби. Мъжът, макар да се преструваше, че се съпротивява, го остави да прави, каквото си иска, а Уленшпигел думаше:

— Тоя вагабонтин ще плати черпнята.

Мъжете, жените и работниците, които гледаха от брега борбата, думаха:

— Кой би допуснал, че тоя шишко е толкова буен!