Шарл Костер - Тил Уленшпигел

Сетне навеждаха почтените си глави над духовническите си кореми и захъркваха. От време на време някой от тях се пробуждаше за малко, казваше, че животът на тоя свят е прекрасно нещо и че хорицата не са прави, като се оплакват от него.

На тоя именно свят човек Уленшпигел стана клисар. При литургията той му прислужваше много добре и пълнеше по три пъти каната — два пъти за себе си и веднъж за игумена. Понякога и звънарят Помпилиус Нюман му помагаше.

Като виждаше Помпилиус толкова цъфтящ, шишкав и бузест, Уленшпигел го попита дали от службата си при игумена е натрупал това завидно здраве.

— Да, синко — отговори Помпилиус, — но затвори добре вратата, за да не ни чуе някой.

И му каза съвсем тихо:

— Ти знаеш, че нашият господар, игуменът, обича с нежна любов всички видове вина и бира, всякакви меса и птици. Затуй той пази месото в един сандък, а вината — в зимника и носи винаги ключовете в кесията на колана си. И когато заспива, ръцете му са върху кесията… Нощем, когато спи, аз вземам ключовете и отново ги оставям в кесията върху корема му, но винаги треперя, синко, защото, ако той узнае моето престъпление, би ме сварил жив.

— Помпилиус — каза Уленшпигел, — не е нужно да се мъчиш толкова, достатъчно е да вземеш ключовете само веднъж; аз ще направя втори ключове, а нека другите си стоят върху корема на добрия игумен.

— Добре, синко — рече Помпилиус.

Уленшпигел направи ключовете и към осем часа вечерта, щом той и Помпилиус сметнеха, че игуменът е заспал, слизаха да си вземат, каквото им се ще за ядене и пиене. Уленшпигел носеше бутилките, а Помпилиус — месото, защото Помпилиус трепереше като лист и защото, дори и да паднат свинските и овчи бутове, не се чупят. Често те вземаха птици, преди още да са опечени, и много съседни котки бяха обвинени за това, поради което бяха избити.

После те отиваха в Ketel straat — улицата на леките момичета. Те съвсем не се скъпяха и раздаваха щедро на любовниците си пушено говеждо и шунка, салами и птици, а за пиене им даваха вино от Орлеан или от Романя и английска бира, наричана оттатък морето „Ел“, която те изливаха на потоци в свежите гърла на хубавиците си. А те им се отплащаха с милувки.

Но една сутрин след закуската игуменът повика при себе си и двамата. Той имаше страшен вид и изсмукваше ядосано мозъка на един кокал от супата.

Гащите на Помпилиус затрепераха, тресеше се и коремът му от страх. Уленшпигел беше спокоен и ръцете в джоба му опипваха с удоволствие ключовете от зимника.

Игуменът му каза:

— Някой пие виното ми и яде птиците ми; да не си ти, чадо?

— Не — отговори Уленшпигел.

— Да не би звънарят — рече игуменът, сочейки Помпилиус — да си е изцапал ръцете с това престъпление?

Той е блед като смъртник, навярно краденото вино се е превърнало в отрова за него.

— Ох, отче игумене — отговори Уленшпигел, — напразно обвинявате вашия звънар; той е блед не защото е пил вино, ами защото не си е смукнал достатъчно, поради което е толкова разслабен, че душата му ще изтече на ручеи през гащите, ако не я възпрат.

— Има нещастни хора на тоя свят — рече игуменът и сръбна от потира си голяма глътка вино. — Но кажи ми, чадо, ти имаш очи на рис, не си ли видял крадците?

— Ще ги дебна, отче игумене — отговори Уленшпигел.

— Бог да ви закриля, чада мои — рече игуменът, — живейте умерено, защото в тая долина на сълзите неумереността е причина за много злини. Вървете си с миром.

И той ги благослови.

И засмука още един кокал с мозък от супата и изпи още една голяма глътка вино.

Уленшпигел и Помпилиус излязоха.

— Тоя противен вариклечко — рече Уленшпигел — не би ни дал нито капка от своето вино. Пада му се да го крадем и занапред. Но какво ти е, че трепериш?

— Гащите ми са целите мокри — каза Помпилиус.

— Водата изсъхва бързо, синко — рече Уленшпигел. — Но радвай се: довечера при момичетата ще имаме музика от бутилки. Ще напием тримата нощни пазачи, които хем ще хъркат, хем ще пазят града.

И го направиха.

То беше няколко дни преди деня на свети Мартин. Църквата бе украсена за празника. През нощта Уленшпигел и Помпилиус влязоха в църквата, затвориха добре вратите, запалиха всички свещи, взеха една виола и гайда и почнаха, доколкото умееха, да свирят с инструментите. А свещите пламтяха като слънца. Но това не бе всичко. Като свършиха работата си, те отидоха при игумена, който бе още буден въпреки късния час, дъвчеше един дрозд и пиеше рейнско вино. Като видя блесналите прозорци на църквата, той се опули.