Труман Капоти: Закуска в „Тифани“

Прозорецът синееше. Ранният бриз преди изгрев-слънце поклащаше завесите.

— Какво сме днес?

— Четвъртък.

— Четвъртък? — тя стана от креслото. — Боже мой! — възкликна и отново седна със стон. — Пълен ужас.

Бях твърде уморен, за да разпитвам. Легнах на кревата и затворих очи. Но все пак любопитството ми надделя:

— Какво му е ужасното на четвъртъка?

— Нищо. Просто никога не го знам кога идва. Защото всеки четвъртък трябва да взимам влака в осем и четиридесет и пет. Много са взискателни за свижданията: ако отидеш към десет, имаш един час до времето, когато ги водят да обядват горките. Помислете си, обед в единадесет. Бих могла да ходя в два и даже предпочитам, но той много държи да съм там сутринта, казва, че това го зареждало с добро настроение за целия ден. Трябва да остана будна — рече тя и взе да щипе бузите си, докато отново не поруменяха, — няма време за спане, а ще изглеждам като туберкулозна, като дрипа, но не е честно — как може момиче да се появи в „Синг-Синг“ с позеленяло лице.

— Така е. — Гневът, който бях изпитал във връзка с разказа ми, се стопи — пак я зяпнах с интерес.

— Всички посетители наистина полагат усилия да изглеждат възможно най-добре и колко е мило, колко е трогателно да видиш жените облекли най-хубавите си дрехи. Искам да кажа, и възрастните, и съвсем бедните — и те правят каквото могат, за да имат красив вид и да ухаят приятно. Толкова са ми сладки. Милички са и дечицата, особено негърчетата. Искам да кажа, децата, дето идват с жените. Ще речеш, че е тъжно да гледаш тези дечица, но не е — с панделки в косите, с лъснати обувки, сякаш ги водят на сладолед; и понякога залата за посетители точно заприличва на домашно увеселение. Съвсем не е, както го представят във филмите: да си шепнат мрачно през решетките. Изобщо няма решетки, само нещо като плот по средата, така че вдигат там децата, за да могат да ги прегърнат; ако искате да се целунете, само се навеждате през плота. Най-много ми харесва това, че всички са тъй щастливи да се видят, имат толкова много да си кажат. За скука не може и дума да става, хората се смеят и си държат ръцете. После е съвсем различно, естествено. Виждам ги във влака. Седят съвсем притихнали и гледат как тече реката. — Тя захапа кичурче коса и го загриза замислено. — Преча ви да спите. Хайде, спете.

— Не, интересно ми е.

— Знам и затова искам да заспите. Защото, ако продължа, ще ви разкажа за Сали. Пък не съм сигурна дали ще е съвсем редно — тя подъвка мълчаливо косата си. — Не че са ми забранявали да разказвам. Искам да кажа, че не са ми забранявали изрично. А си е наистина интересна история. Можете да я използвате и да напишете разказ, като промените имената и всичко. Вижте какво, Фред — рече тя, като се пресегна за още една ябълка. — Ако се закълнете в Господ и си целунете лакътя…

Само акробат би могъл да си целуне лакътя, не и аз, така че тя трябваше да се задоволи с приблизително наподобяване на този номер.

— Добре — продължи тя с пълна уста, — може да сте чели за него във вестниците. Името му е Сали Томейто и мога да ви уверя, че аз говоря иврит по-добре, отколкото той английски, но е такъв мил старец, страшно набожен. Същински монах, ви казвам, ако не бяха златните му зъби. Кълне ми се, че всяка вечер се моли за мене. Разбира се, не ми е бил любовник — колкото до това, запознах се с него, когато той беше вече в затвора. Но сега, след като седем месеца ходя да го навестявам всеки четвъртък, просто го обожавам. И мисля, че бих ходила дори и да не ми плащаше. Тази е гнила — рече тя и хвърли огризката през прозореца. — Впрочем познавах го външно. Той идваше в бара на Джо Бел ей там зад ъгъла. Не разговаряше с никого, просто си седеше, като да не беше местен. Но интересно, сега си мисля, че сигурно доста ме е наблюдавал, защото веднага след като го окошариха (Джо Бел ми показа снимката му във вестника. „Черната ръка“. Мафията. Всякакви такива и какво ли не — обаче му лепнаха пет години), пристигна телеграма от един адвокат. Тя гласеше, че трябва веднага да го потърся във връзка с нещо, което било в мой интерес.

— И си помислихте, че някой ви е завещал един милион?

— Ни най-малко. Рекох си, че Бергдорф се опитва да си прибере паричките, но рискувах и отидох при тоя адвокат (ако изобщо е адвокат, в което се съмнявам, тъй като май няма кантора, само е абонат на оператор за телефонни съобщения и винаги си прави срещите в „Раят на хамбургерите“, тоя дебелак изяжда като нищо десет кюфтета с поне два вида сос и цял лимонов пай). Попита ме дали бих желала да зарадвам старините на един самотен човек и покрай това да изкарвам по една стотачка седмично. Рекох му, не сте познали, драги, аз не съм от онези медицински сестрички, дето припечелват по такъв начин. А и възнаграждението не е главозамайващо, такива суми си докарвам и само с ходене до дамската тоалетна: всеки джентълмен, ако е поне малко шик, ще ти даде петдесет, като кажеш, че са ти нужни за онова място, а освен това винаги си поисквам и за такси, което означава още петдесет. Но тогава той ми каза, че неговият клиент е Сали Томейто. Обясни ми, че милият стар Сали отдавна ми се възхищавал à la distance 7 7 От разстояние. — Б. пр. , така че би било много благосклонно от моя страна, ако го посещавам веднъж седмично. Е, в такъв случай не можех да откажа: твърде романтично ми се стори.