Труман Капоти - Закуска в „Тифани“

Рижият котарак скочи от сандъка и взе да се отърква в краката му. Той го вдигна с върха на обувката и го подритна. Това беше отвратително от негова страна, но той очевидно не осъзнаваше какво прави, занимаваше го само собственият му яд.

— Ето какво иска тя — каза той и разпери ръце. — Неканени натрапници незнайно откъде. Живот от подаяния. Шляене с нехранимайковци. Може би и да се омъжи за Ръсти Тролър? Трябва да й окачим медал за това, така ли? — и гневно зачака отговора ми.

— Съжалявам, не го познавам.

— Ако не познавате Ръсти Тролър, то едва ли знаете много нещо за малката — каза той и цъкна с език. — Надявах се, че може би имате някакво влияние. Че ще успеете да я вразумите, преди да е станало късно.

— Но според вас вече е късно.

Събеседникът ми издуха клъбце дим, изчака го да се разнесе и тогава на устните му се появи усмивка; тя промени лицето му, придаде му добродушен израз.

— Мога да задвижа нещата. Както вече ви казах — додаде и сега прозвуча съвсем искрено, — аз наистина имам слабост към това същество.

— Какви клюки нищиш, О Джей? — извика Холи, като влезе и зашляпа боса в гостната, оставяйки мокри следи по пода.

— Обичайните. Че си побъркана.

— Фред вече знае.

— Но ти не знаеш.

— Запали ми цигара, миличък — каза тя и дръпна от главата си банската шапчица. — Не ти, О Джей. Ти си с две леви ръце. Каквото хванеш, го изпускаш.

Тя грабна котарака и го метна на рамото си. Животното се закрепи там като птица, кацнала на клонче, и зарови лапи в косата й, сякаш в кълбо прежда; обаче въпреки гальовните движения беше мрачен котак с муцуна на пират бандит; едното му око липсваше, в другото святкаха зли помисли.

— О Джей е с две леви ръце — каза ми тя, като взе цигарата, която бях запалил. — Но знае безброй телефонни номера. Кой е номерът на Дейвид Селзник, О Джей?

— Я стига.

— Не се шегувам, миличък. Искам да му се обадиш и да му обясниш какъв гений е Фред. Написал е куп най-прекрасни разкази. Стига, Фред, няма защо да се изчервяваш: ти не си казал, че си гений. Аз го казах. Е, хайде, О Джей, какво ще направиш, та Фред да забогатее?

— Не е зле да ме оставиш да уредя това със самия него.

— Не забравяй — рече тя, като ни остави сами, — че аз съм неговият агент. И като викна, ела да ми вдигнеш ципа. Ако някой почука, отвори му.

Почукаха мнозина. В следващия четвърт час апартаментът се напълни с мъже, имаше и неколцина военни. Видях двама морски офицери и един полковник от въздушните сили; обаче количествено ги превъзхождаха прошарени индивиди, надхвърлили възрастта за военна служба. Като се изключи това, че не бяха млади, гостите нямаха нищо общо помежду си и никой никого не познаваше. Нещо повече, при влизането си всеки новопристигнал явно оставаше неприятно изненадан, щом видеше останалите. Сякаш домакинята бе канила всеки случайно срещнат в някой бар; и нищо чудно случаят да беше точно такъв. Обаче след първоначалното намръщване те успяваха да се включат в общия разговор, без да недоволстват, особено увлечен в общуването беше О Джей Бърман, който по този начин се измъкна незабавно от обсъждането на холивудското ми бъдеще. Останах сам при библиотечните рафтове; от намиращите се там книги повече от половината бяха за коне, останалите за бейзбол. Престорих се на увлечен в монографията „Породи коне и техните особености“ и си осигурих възможност да разглеждам необезпокояван от никого приятелите на Холи.

Вниманието ми привлече един от тях. Той беше бебе на средна възраст, запазило типичната детска закръгленост, и макар че някакъв сръчен шивач беше успял да поприкрие издутия му задник, човек просто изпитваше желание да го шляпне. Тялото му сякаш нямаше кости, а лицето му представляваше нула с драснати дребни черти и създаваше впечатление за нещо девствено и неупотребявано. Сякаш след раждането си е бил напомпан, кожата му е останала съвсем гладка като надут балон, а устата му, нацупена за бебешки плач и хленч, е придобила израз на сладко глезене. Но не външният му вид го отличаваше от останалите — хората с бебешки физиономии не са чак такава рядкост, — а по-скоро поведението; защото се държеше като домакин и като неуморен октопод забъркваше коктейли, запознаваше гостите помежду им, пускаше плочите. Впрочем повечето му начинания се ръководеха от самата стопанка: „Ръсти, нали нямаш нищо против…“, „Ръсти, моля те, ако обичаш…“ Ако беше влюбен в нея, очевидно успяваше да овладее ревността си. Ревнив мъж не би могъл да запази самоконтрол, като я наблюдава как се носи из стаята, помъкнала котарака в едната ръка, докато с другата ту оправи нечия вратовръзка, ту махне прашинка от някой ревер, а на полковника от въздушните сили направо лъсна медала до блясък.