Труман Капоти: Закуска в „Тифани“

— Не съм сигурен. Шестдесет и няколко.

— И това не е зле. Никога не съм спала с писател. Не, момент; познавате ли Бени Шаклит? — и се намръщи, когато поклатих отрицателно глава. — Чудно наистина. Написал е сума неща за радиото. Ама quelle мръсник. Кажете ми, вие истински писател ли сте?

— Зависи какво разбирате под „истински“.

— Е, миличък, плаща ли ви някой това, което пишете?

— Още не.

— Аз ще ви помогна — рече тя. — Наистина мога да го направя. Помислете само колко познати имам, които пък познават други хора. Ще ви помогна, понеже приличате на брат ми Фред. Само че сте по-дребен. Не съм го виждала от четиринадесетгодишна — ами откакто изчезнах от къщи, и тогава той вече беше близо метър и деветдесет. Другите ми братя бяха горе-долу ваш ръст, завързаци. Фъстъченото масло направи Фред толкова висок. Всички го смятаха за умопобъркан, дето така се тъпчеше с фъстъчено масло. Само това го интересуваше, фъстъченото масло и конете. Но изобщо не беше побъркан, а много миличък, просто разсеян и ужасно бавен; за трети път повтаряше осми клас, когато избягах. Клетичкият Фред. Не знам дали във войската дават повечко фъстъчено масло. Което ме подсеща, че умирам от глад.

Посочих й купа с ябълки и същевременно я попитах как и защо е напуснала дома си толкова малка. Тя ме погледна безизразно и потърка носа си, сякаш я сърбеше: този жест, както разбрах от многократните си наблюдения, беше признак, че събеседникът й засяга забранена тема. Подобно на много хора, които драговолно разказват за разни свои интимни неща, тя настръхваше от всяка дума, която й звучеше като директен въпрос, като поставяне натясно. После отхапа от ябълката и рече:

— Разкажете ми нещо, което сте написали. За какво се разправя.

— Лошото е, че моите неща не са от такъв вид, че да може да се преразкажат.

— Да не би да са мръсни?

— Може някой ден да ви дам да прочетете нещо.

— Уиски и ябълки прекрасно си отиват. Налейте ми малко, миличък. После можете да ми прочетете някой ваш разказ.

Малцина са авторите, особено докато нищо не са публикували, които биха устояли на поканата да прочетат нещо свое на глас. Налях и на двама ни и като се настаних в креслото срещу нея, започнах да й чета, а гласът ми леко трепереше от сценична треска и ентусиазъм. Беше нов разказ, завършен предишния ден, поради което неизбежното чувство, че има недостатъци, още не беше ме споходило. Ставаше дума за две учителки, които живеят заедно; едната иска да се омъжи, но тогава другата започва да плете интриги и осуетява брака. Докато четях, всеки поглед, хвърлен към Холи, ми отравяше живота. Тя се въртеше в креслото, разбутваше угарките в пепелника, гледаше си унесено ноктите, сякаш трябваше да ги изпили. Нещо по-лошо, когато като че ли бях събудил интереса й, в очите й забелязах унес, сякаш се чудеше дали да си купи обувките, които е видяла на една витрина.

— Това ли е? — попита тя, пробуждайки се. Почуди се какво още да каже. — Разбира се, нямам нищо против лесбийките. И хич не ме стряскат. Обаче да слушам за тях ме отегчава до смърт. Просто не мога да се поставя на мястото им. Така де, миличък — каза тя, явно забелязала слисването ми, — ако не е за две лесбийки, за какво изобщо се отнася, дявол да го вземе?

Но аз не бях склонен към едната грешка — че й прочетох разказа — да притурям и друга, като се опитам да й го разясня. Същото самолюбие, което ме подбуди така да се злепоставя, сега ме накара да я презра като безчувствена и безмозъчна лигла.

— Между другото — попита тя, — не познавате ли случайно някоя симпатична лесбийка? Търся си съквартирантка. Хайде сега, какво се смеете. Толкова съм неорганизирана, а просто не мога да си позволя да имам прислужница; лесбийките пък са чудесни домакини, умират да вършат цялата работа, така че се освобождаваш от грижи и за почистване, и за размразяване на хладилника, и за носене на прането в пералня. В Холивуд имах съквартирантка, играеше в уестърни и я наричаха Самотния ездач. Но едно мога да кажа за нея: в къщните поправки беше по-добра от който и да било мъж. Естествено хората нямаше как да не ме мислят и мен самата малко нещо лесбийка. И сигурно съм. Всички сме леко обратни. Но какво от това? Това май не ги спира мъжете. Дори, изглежда, ги привлича. Ами че Самотния ездач беше два пъти разведена. Обикновено лесбийките се омъжват по веднъж колкото да си сменят името. Сигурно е много шик да не си госпожица Не знам коя си, а госпожа Еди-коя си. Не може да бъде! — извика тя, вперила поглед в будилника на масата. — Невъзможно е да е четири и половина!