Труман Капоти: Закуска в „Тифани“

Освен това тя имаше котарак и свиреше на китара. Когато беше слънчево, Холи излизаше с измита глава на противопожарната стълба, сядаше там с рижавия си котарак на тигрови ивици и свиреше на китара, докато косата й съхнеше. Щом чуех музиката, безшумно се приближавах до моя прозорец. Тя свиреше много добре, а понякога и пееше. Пееше с хрипкавия глас на възмъжаващо момче. Знаеше всички хитове на Коул Портър и Курт Вайл 5 5 Cole Porter — американски композитор, автор на песни и музикални комедии, Kurt Weill — немски композитор и диригент, от 1935 г. живее в САЩ, автор на мюзикъли, музика за филми, радиопостановки и др. — Б. пр. , особено й харесваха мелодиите от мюзикъла „Оклахома“, излезли на мода това лято. Понякога обаче свиреше такива песни, че се чудех откъде ги е научила, откъде е изобщо тя самата. Грубовато нежни, протяжни, песни за борови гори или прерии. В едната се пееше: „Не искам да спя, не искам да умра, искам само да скитам из небесните пасбища.“ Тази песен, изглежда, й се нравеше най-много, тъй като често продължаваше да я пее доста след като косата й изсъхнеше, слънцето залезеше и в мрачината светнеха прозорците.

Познанството ни напредна едва през септември, една вечер, когато за първи път се усети хладното дихание на есента. Бях ходил на кино, прибрах се и си легнах с чаша уиски и последния роман на Жорж Сименон. Всичко това до такава степен осъществяваше представата ми за уют, та не разбирах защо изпитвам някаква тревога, която толкова се засили, че направо чувах как ми тупти сърцето. Бях чел за такова чувство, бях писал за него, но никога не го бях изпитвал. Чувството, че те наблюдават. Че в стаята има някой. И внезапно: почукване на прозореца, нещо призрачно сиво — разлях уискито. Чак след няколко секунди се престраших да отворя прозореца и да попитам госпожица Голайтли какво има.

— Насадила съм се долу с един ужасен човек — каза тя, като прекрачи от противопожарната стълба да влезе в стаята ми. — Искам да кажа, много е миличък, когато не е пиян, но започне ли да се налива — звяр! Най мразя мъжете да хапят — тя смъкна трикотажната роба от рамото си, за да ми покаже какво става, когато мъжът вземе да хапе. Не носеше нищо под робата. — Съжалявам, ако съм ви стреснала. Но онзи звяр стана невъзможен и аз просто се измъкнах през прозореца. Сигурно мисли, че съм в банята, не че давам пет пари какво мисли, дяволите да го вземат. Ще капне и ще заспи — божичко, как няма да заспи, като преди вечеря обърна осем мартинита, а с виното, дето го изпи после, може да се измие цял слон. Вижте какво, спокойно можете да ме изхвърлите, ако искате. Не е малко нахалство да нахълташ така в чужда стая. Но навън беше адски студено. Пък и тук изглеждаше тъй уютничко. Приличате на брат ми Фред. Обикновено спяхме четиримата заедно, но само той ми позволяваше да се сгушвам до него в студените нощи. Между другото, имате ли нещо против да ви наричам Фред?

Вече беше влязла окончателно в стаята ми и ме разглеждаше с вперени в мене очи. По-рано не я бях виждал без тъмните очила и сега ми стана ясно, че те са с диоптър, защото без очилата тя присвиваше очи като бижутер оценител на скъпоценности. Големи очи, зеленикавосини, изпъстрени с кафяви точици, многоцветни като косата й — и също като косата й те излъчваха топла светлина.

— Сигурно ме мислите за много нагла. Или tres fou 6 6 Съвсем побъркана; тук и по-нататък в текста госпожица Голайтли вметва не винаги правилни френски изрази. — Б. пр. .

— Ни най-малко.

Тя изглеждаше разочарована.

— Да, мислите го. Всички го мислят. Нямам нищо против. Дори е много удобно — седна на едно от паянтовите кресла с червен плюш, сви крака и огледа стаята с още по-присвити очи. — Как живеете тук? Та това е стая на ужасите.

— О, с всичко се свиква — казах аз, ядосан на самия себе си, тъй като всъщност се гордеех с обиталището си.

— Не и аз. Никога с нищо не свиквам. Който свиква с едно или друго, все едно че е вече мъртъв — Критичният й поглед отново обходи стаята. — Какво правите тук по цял ден?

Посочих масата, затрупани с листове и книги:

— Пиша.

— Винаги съм мислила, че писателите са старци. Е, Сароян, разбира се, не е стар. Видях го веднъж на едно парти, изобщо не е стар. Всъщност — умисли се тя, — ако се обръснеше… Ами Хемингуей стар ли е?

— Четиридесет и няколко, струва ми се.

— Това е добре. Не ме вълнуват мъжете под четиридесет и две години. Една идиотка все ми повтаря, че трябвало да отида на психоаналитик. Имала съм Едипов комплекс. Глупости, merde! Просто съм се научила да харесвам по-възрастни мъже и това е най-голямото ми постижение в живота. Колко годишен е Съмърсет Моъм?