Труман Капоти: Закуска в „Тифани“

Девойката не беше сама. Зад нея вървеше мъж. В начина, по който възпълната му ръка се беше лепнала на бедрото й, имаше нещо неприлично — не от морална, а от естетична гледна точка. Беше нисък и дебел, със загар от кварцова лампа и напомаден, в костюм на тънки райета с подплънки на сакото, а в бутониерата му вехнеше червен карамфил. Когато стигнаха до вратата, тя взе да рови в чантата си за ключа, без да обръща никакво внимание на факта, че той лигави врата й с дебелите си устни. Но когато най-после го намери и си отключи, тя се врътна към него и каза сърдечно:

— Да сте ми жив и здрав, миличък — много мило от ваша страна, че ме изпратихте.

— Ей, бебче! — възкликна мъжът, тъй като вратата се затваряше пред носа му.

— Да, Хари?

— Хари беше другият. Аз съм Сид. Сид Арбък. Нали ме харесваш?

— Обожавам ви, господин Арбък. Обаче лека нощ, господин Арбък.

Господин Арбък се облещи невярващ в затворената врата.

— Хей, бебче, пусни ме да вляза, бебче. Нали ме харесваш, бебче. Мен всички ме харесват. Не платих ли сметката на петима души твои приятели, дето изобщо не бях ги виждал? Не заслужавам ли да ме харесваш? Нали ме харесваш, бебче.

Той почука леко, после по-силно; накрая отстъпи няколко крачки назад и се приведе, сякаш се засилваше да изкърти вратата. Но не го направи, а заслиза надолу, удряйки с юмрук в стената.

Точно когато слезе, вратата на девойката се отвори и тя си подаде главата.

— О, господин Арбък…

Той се извърна и усмивка на облекчение се размаза по лицето му: значи само се е шегувала.

— Следващия път, когато някое момиче ви поиска дребни за таксата в тоалетната — хич не се пошегува тя, — съветвам ви, миличък, да не давате двадесет и пет цента!

Тя изпълни даденото на господин Юниоши обещание; тоест предполагам, че престана да му звъни, защото оттогава започна да ми звъни на мен — понякога в два часа след полунощ, понякога в три или четири: никак не се притесняваше по кое време ме вдига от леглото, за да натисна копчето на домофона и да й отворя външната врата. Тъй като имах малко приятели, а и никой от тях не би дошъл толкова късно, винаги знаех, че е тя. Но първите един-два пъти, когато чувах звънеца, излизах на вратата със страха, че може да е лоша вест, телеграма; а госпожица Голайтли се провикваше:

— Съжалявам, миличък, забравила съм си ключа.

Разбира се, не се запознахме. На стълбите или навън често се срещахме; тя като че ли не ме забелязваше. Винаги носеше тъмните си очила, винаги беше елегантно и семпло облечена, което подсказваше изискан вкус. Пастелните сини и сиви цветове, липсата на всякакви лъскави украшения подчертаваха собствения й блясък. Приличаше на фотографски модел или млада актриса, но според часовете, в които се прибираше, нямаше как да й остава време нито за едното, нито за другото.

Понякога я виждах и извън нашия квартал. Веднъж мой роднина, дошъл на гости в Ню Йорк, ме заведе в „21“ и там на една от най-хубавите маси, заобиколена от четирима мъже, нито един от които не беше господин Арбък, но всеки изглеждаше като него, седеше госпожица Голайтли и лениво си решеше косата насред ресторанта, а изразът й, нещо като едва сподавяна прозявка, уталожи вълнението ми от факта, че съм на вечеря в такова изискано заведение. Една друга вечер в разгара на лятото горещината на стаята ме прогони навън. Тръгнах по Трето Авеню към улица Петдесет и първа, където имаше антикварен магазин, на витрината му бе изложено нещо, на което безкрайно се възхищавах: кафез за птици, същински дворец, във вид на джамия с минарета и бамбукови стаички, готови да приютят обитателите си — бъбриви папагали. Но цената му беше триста и петдесет долара. На връщане забелязах тълпа таксиметрови шофьори, струпани пред кръчмата на П. Д. Кларк, очевидно привлечени от група развеселени австралийски офицери с блеснали от изпитото уиски очи, които пееха с продрани гласове „Танцуващата Матилда“ 4 4 Walking Matilda — национална песен на Австралия, неофициален химн. „To walk / to waltz Matilda“ означава да се скиташ без път и посока с навита постелка на гръб (именно тя се нарича „матилда“). — Б. пр. . И пеейки, те се редуваха да танцуват валс с една девойка по разбития паваж под железопътния надлез, а девойката — госпожица Голайтли, естествено — се носеше в прегръдките им, лека като воал.

Но докато госпожица Голайтли нямаше представа за моето съществуване освен като дежурен по отварянето на вратата, аз през онова лято проучих отвсякъде нейното. Кошчето за боклук пред вратата й ме осведоми, че обичайното й четиво се състои от булевардни вестници, пътнически диплянки и хороскопи; че пуши цигари „Пикаюн“; че хапва най-вече сирене и филийки препечен хляб; че отсенките на косата й са до известна степен домашна направа. От същия първоизточник си изясних, че получава купища писма военна поща. Те неизменно биваха накъсвани на ивици като разделителчета за книги. Понякога на минаване си издърпвах по едно разделителче. „Спомняй си“ и „липсваш ми“, и „дъжд“, и „пиши ми“, и „проклет“, и „дявол да го вземе“ се повтаряха най-често, а също „самотен“ и „любов“.