Труман Капоти: Закуска в „Тифани“

— Не — рече после и поклати глава. — Ще ти кажа защо. Ако беше в града, щях да я срещна. Ето, аз съм човек, който обича да скита, и този човек кръстосва улиците десет или дванадесет години и през всичкото това време очите му търсят да открият едно-единствено лице, но не го зърват — не означава ли това, че я няма тук? Непрекъснато виждам жени, които по нещо ми заприличват на нея… плоско малко задниче… всяко слабо момиче, което върви бързо и изправено… — той млъкна, сякаш сепнат от вперения ми поглед. — Да не мислиш, че съм се побъркал?

— Просто не знаех, че си бил влюбен в нея. Не по този начин.

Съжалих, че го казах; думите ми го смутиха. Той събра снимките и ги сложи в плика. Погледнах часовника си. Никъде не отивах, но реших, че е най-добре да си тръгна.

— Чакай — хвана ме той за китката. — Разбира се, че я обичах. Но не че съм я искал. — И додаде, без да се усмихне: — Не казвам, че не мисля за тази страна на нещата. Дори и на моята възраст — през януари ще навърша шестдесет и седем. Най-странното е, че колкото повече остарявам, толкова повече ме интересуват тези неща. Не си спомням да съм мислил толкова много за това дори когато бях младеж; а сега непрестанно. Може би когато човек остарява и все по̀ не го може, тъкмо тогава му се заклещва в мозъка и няма отърваване. Винаги когато прочета във вестника как някой старец се е опозорил, знам, че е поради това. Обаче — той си наля уиски в голяма чаша и го изпи неразредено — аз никога няма да се опозоря. И ти се заклевам, че никога не ми е минавало през ума за Холи. Можеш да обичаш някого, без да мислиш за тези неща. Гледаш на него като на чужд човек; чужд човек, който ти е близък.

В заведението влязоха двама души и това беше подходящ момент да си тръгна. Джо Бел ме придружи до вратата. Улови отново китката ми.

— Вярваш ли ми?

— Че не си я пожелавал?

— Не; това за Африка?

В онзи миг изобщо не можех да си спомня цялата история, само си представих как Холи си тръгва, яхнала кон.

— Както и да е, нали я няма.

— Да — рече той и отвори вратата. — Няма я.

Навън вече не валеше, съвсем леко пръскаше, затова свърнах и се запътих към къщата. Улицата е с дървета, които през лятото хвърлят на тротоара шарена сянка; но сега листата бяха пожълтели и повечето бяха окапали, а от дъжда шумата беше станала хлъзгава. Къщата се намира между две пресечки до черква с часовникова кула — синият часовник отброява часовете. Видях нововъведения по сградата — хубава черна врата беше заместила старата с матовите стъкла, а прозорците бяха с красиви кепенци. Никой от хората, за които си спомням, не живее вече тук освен мадам Сапфия Спанела, прегракналата колоратура, която всеки следобед ходеше в Сентръл Парк да се пързаля с ролкови кънки. Разбрах, че още е там, защото се качих по стълбите и погледнах пощенските кутии. Именно една от тези кутии стана причина да науча навремето за съществуването на Холи Голайтли.

Живеех в къщата от около седмица, когато забелязах, че на пощенската кутия на апартамент № 2 има картичка със странно съдържание. С красив строг шрифт беше написано: „Мис Холидей Голайтли“ и отдолу в ъгъла, „пътничка“. Това ми се лепна като напев: „Мис Холидей Голайтли, пътничка.“

Веднъж късно през нощта ме събуди гласът на господин Юниоши, който се провикваше надолу по стълбите. Тъй като той живееше нависоко, гласът му озвучаваше цялата къща, ядосан и строг:

— Госпожица Голайтли! Протестирам!

Гласът, който му отговори отдолу, беше младежки — безметежен и весел:

— О, миличък, наистина съжалявам. Загубила съм проклетия ключ.

— Не можете непрекъснато да ми звъните. Трябва, моля ви, да си извадите ключ.

— Но аз все ги губя.

— Аз работя, трябва да спя — крещеше господин Юниоши. — Та вие все ми звъните и звъните…

— О, не се ядосвайте, миличък. Това няма да се повтори. И ако обещаете да не се ядосвате — гласът й се приближаваше, тя се качваше по стълбите, — може и да ви позволя да направите снимките, за които говорихме.

Вече бях станал от леглото си и бях открехнал малко вратата. Чух мълчанието на господин Юниоши: чувах го, защото беше придружено от доловима за ухото промяна в дишането.

— Кога? — попита той.

Момичето се засмя.

— Някой ден — отвърна с леко неясен говор.

— На ваше разположение — каза той и затвори вратата си.

Излязох и се надвесих над парапета точно толкова, колкото да виждам, без да бъда видян. Тя беше все още на стълбите, но вече на площадката и подстриганата й по момчешки коса светлееше: бели, руси и рижави кичури. Беше топла нощ, почти лятна, и тя носеше черна лека рокля, черни сандалети и перлен гердан плътно по шията. Колкото и да беше изящна и тънка, тя лъхаше на здраве, излъчваше свежестта на сапун и лимон и внушаваше бодростта, която струи от лицата в рекламите за овесени ядки, а бузите й руменееха. Имаше голяма уста и вирнато носле. Тъмни очила закриваха очите й. Това лице не беше детско, но още не беше и женско. Помислих си, че може да е и на шестнадесет, и на тридесет години; както се оказа после, беше почти на деветнадесет, щеше да ги навърши след два месеца.