Харлан Коубън - Дръж се здраво

— Какво ти стана? — попита Майк.

— Ти да не очакваше да им кажа?

Майк не отвърна.

— Плащат ми да лекувам сина им. Той ми е пациентът, а не баща му.

— Значи бащата тук няма никакви права?

— Не съм казала подобно нещо.

— Но си направила медицински проби и от тях си научила нещо, което скри от пациент.

— Не от пациент — възрази Айлийн. — Моят пациент е Лукас Лоримън, синът им.

— Значи погребваме онова, което сме научили?

— Чакай да те питам нещо. Ако някоя от пробите покажеше, че мисис Лоримън изневерява на мистър Лоримън, щях ли да съм длъжна да му го съобщя?

— Не.

— А ако научех, че тя продава наркотици или краде пари?

— Отклоняваш се от темата, Айлийн.

— Мислиш ли?

— В случая не става дума за наркотици, нито за пари.

— Знам, но и двата случая нямат нищо общо със здравето на пациента ми.

Майк предъвка мисълта.

— Добре, да кажем, че в пробата на Данте Лоримън си установила наличието на някакво заболяване. Да речем, че си му открила лимфома. Щеше ли да му кажеш?

— Разбира се.

— Е, как така? Нали току-що обяви, че той не ти е пациент и не те интересува.

— Стига, Майк. Това са две различни неща. Моята задача е да помогна на пациента си — Лукас Лоримън — да оздравее. Това включва и психическото му здраве. Нали преди трансплантацията пациентите ни задължително минават през психологично консултиране. Защо? Защото в подобни ситуации се тревожим за психическото им здраве. Ако причиним някой страшен катаклизъм в семейство Лоримън, той само ще навреди на здравето на пациента ми. Точка. Стига толкова.

И двамата замълчаха за секунда.

— Не е толкова просто — рече Майк.

— Знам.

— Тази тайна ще е огромно бреме и за двама ни.

— Именно затова я споделих — разпери ръце Айлийн и се усмихна. — Защо само аз да не спя нощем?

— Страхотна си като партньор.

— Майк?

— Кажи.

— Ако ставаше дума за теб. Ако при някаква подобна проба установях, че Адам не ти е биологичен син, щеше ли да очакваш да ти кажа?

— Адам да не е от мен? Ти не си ли виждала огромните му уши?

Тя се усмихна.

— Мъча се просто да ти обясня. Би ли искал да го чуеш?

— Да.

— Просто ей така?

— Нали знаеш, че съм маниак на тема тотален контрол? Всичко трябва да знам.

Млъкна.

— Какво има? — попита тя.

Той се облегна и кръстоса крак връз крак.

— Ще продължаваме ли да се правим, че не виждаме слона в стаята?

— Точно това възнамерявах.

Майк зачака.

Айлийн Голдфарб въздъхна:

— Хайде, изплюй камъчето.

— Първото ни правило е наистина „Първо, не вреди…“

— Да, да — затвори тя очи.

— И още нямаме подходящ донор за Лукас Лоримън — продължи Майк. — Продължаваме да търсим такъв.

— Знам. — Очите на Айлийн останаха затворени. — И най-отявленият кандидат за целта е биологичният му баща.

— Точно така. Засега е най-сериозният ни шанс за гарантирана съвместимост.

— Трябва да го изследваме. Това е задача номер едно.

— Не можем да погребем истината — каза Майк. — Дори и да искаме.

Предъвкаха и тази мисъл.

— Добре, какво правим оттук нататък? — запита Айлийн.

— Боя се, че нямаме голям избор.

Бетси Хил чакаше в училищния двор да разпита Адам.

Зад гърба й беше „мама-паркингът“ — бордюрът по Мейнъл авеню, до който майките — е, от време на време се появяваше и по някой баща, но това бе по-скоро изключението, което потвърждава правилото — седяха в работещите си коли или се събираха на групички с други майки, докато чакаха последния звънец, та да откарат рожбите си на урока по цигулка, на часа при зъболекаря или на курса по карате.

Доскоро и Бетси Хил беше като тях.

Бе започнала сред майките пред входа на основното училище в Хилсайд, после — пред прогимназията в Маунт Плезънт, и най-сетне — тук, на двайсетина метра от мястото, където стоеше сега. Спомни си как чакаше своя красавец Спенсър, как след биенето на звънеца надничаше през предното стъкло, как децата изскачаха отвътре и се пръсваха като мравки из мравуняк, настъпен от човешки ботуш. Усмивка изгряваше на лицето й веднага щом го зърнеше, а повечето пъти, особено в началото, Спенсър също й отвръщаше с усмивка.

Липсваха й тези времена, когато бе млада майка, липсваше й наивността, която идва с първото чедо. След раждането на близнаците не бе същото, дори преди смъртта на Спенсър. Сега изпитваше нещо като омраза към онези майки, към начина, по който вършеха всичко — безгрижно, без да се замислят и без страх.