Съмърсет Моъм - Театър

„О, пиво, славно пиво!“ — промълви тя.

Джулия си представи удълженото лице на Майкъл, ако знаеше какво прави в момента. Бедният Майкъл — да си въобразява, че е провалила сцената с Ейвис, защото е обръщал твърде голямо внимание на тази малка блондинка. Наистина става ти тъжно, като си помислиш какви глупаци са мъжете. Казват, че жените били суетни. Та те са самата скромност в сравнение с мъжете! Тя не можеше да мисли за Том, без да се смее. Той я бе желал този следобед, бе я желал по-силно тази вечер. Прекрасно бе да си мисли, че сега той за нея не означава повече, отколкото кой да е сценичен работник. Човек става удивително самоуверен, когато не е влюбен.

Салонът, в който бе настанена Джулия, се свързваше с голямата зала на ресторанта, където вечеряха и танцуваха, посредством три арки. Сред тълпата, която запълваше тази зала, вероятно имаше хора, които я бяха гледали днес в театъра. Как ли биха се удивили, ако узнаеха, че безмълвната жена с лице, наполовина скрито от филцова шапка, която седеше сама на масата в ъгъла, е Джулия Ламбърт. Толкова беше приятно да седи там незабелязана и неизвестна — това й даваше сладостно чувство за независимост. Сега посетителите в ресторанта бяха актьори, които разиграваха пред нея пиеса, а тя бе само зрител. Джулия ги зърваше бегло, когато минаваха покрай арките: млади мъже и млади жени, млади мъже и по-възрастни жени, плешиви мъже, мъже с коремчета, старици, вкопчили се отчаяно в изрисуваната си привидна младост. Някои бяха влюбени, други — изгарящи от ревност, трети — равнодушни.

Поднесоха й рамстека. Беше приготвен точно по нейния вкус с кафеникав хрупкав лук. Тя ядеше пържените картофи деликатно, с пръсти, и смучеше всеки с такъв вид, като че ли искаше да възкликне: „О, миг, поспри!“

„Какво е любовта в сравнение с един хубав рамстек с лук?“, запита се Джулия. Възхитително бе да седи сама и да оставя мислите й да се реят. Отново се сети за Том и потръпна. „Все пак това беше забавно приключение.“

Без съмнение щеше да извлече полза от него някой ден. Танцуващите двойки, които се движеха покрай арките, й напомняха сцена от някоя пиеса и Джулия отново си спомни нещо, което най-напред й бе дошло наум в Сен Мало. Мъката, терзаеща душата й, когато Том я изостави, й бе припомнила „Федра“ на Расин, която още като дете бе изучавала заедно с Жана Тебу. Тя бе препрочела трагедията. Страданията, които изпитваше съпругата на Тезей, бяха същите страдания, които изпитваше Джулия. Тя не можеше да не види приликата между своята съдба и съдбата на героинята. Тази роля бе създадена за нея; кой друг, ако не тя, знаеше какво бе да бъдеш отхвърлена от младеж, много по-млад от теб, когато го обичаш! Сега Джулия разбираше защо през пролетта бе играла толкова лошо, че Майкъл бе предпочел да свали пиесата и да закрие театъра. Това бе станало, защото тя изпитваше чувствата, които би трябвало да изобразява. Ето кое беше лошо. Трябва да си изпитал тези чувства, но да ги изразиш на сцената, можеш само когато вече си ги преодолял. Спомни си думите на Чарлс, че поезията се ражда от емоция, която си припомняш в спокойно състояние на духа. Тя нищо не разбираше от поезия, но в театъра нещата бяха точно така.

„Колко умно от страна на бедничкия Чарлс да изкаже такава оригинална мисъл. Това показва колко е погрешно да съдим за хората прибързано. Мислим си, че аристократите са сбирщина от идиоти и внезапно някой от тях ти сервира нещо така дяволски хубаво, че дъхът ти замира.“

Но Джулия винаги бе смятала, че Расин е направил огромна грешка, като е представил героинята си едва в трето действие.

„Разбира се, ако се захвана с тази роля, няма да търпя такава нелепост. Половин действие, за да се подготви появата ми, но не повече — и това дори е много.“

Наистина какво й пречи да поръча на някой драматург да напише вариант на тази тема в проза или стихове, само че римите да се срещат по-нарядко. Тя би се справила с такива стихове, и то доста ефектно. Безспорно идеята не бе лоша, тя дори знаеше какъв костюм би облекла: не развяващите се драперии, с които Сара Бернар се е увивала, а къса гръцка туника, която бе виждала с Чарлс на един барелеф в Британския музей.

„Колко е забавно! Обикаляш музеите и галериите и си мислиш каква досада е това, а после, когато най-малко очакваш, разбираш, че можеш да използваш нещо, което си видял там. Това доказва, че изкуството и всички тези музеи не са само загуба на време.“

Разбира се, краката й са създадени за туника, но можеш ли да изиграеш трагична роля в нея? Две-три минути Джулия сериозно обмисляше този въпрос. Когато ще се терзае по безразличния Иполит (Джулия се разхихика при мисълта за Том в костюма от Севил Роу, преоблечен като млад гръцки ловец), ще постигне ли съответния ефект без богато надиплена дреха? Тази пречка накара умът й да заработи. Но внезапно й хрумна нещо и за миг тя помръкна.