Съмърсет Моъм - Театър

Иви улови погледа на Джулия в огледалото.

— А ако позвъни пак?

— Много ми е жал да обиждам бедното агънце, но не знам защо ми се струва, че отсега нататък ще бъда много заета.

Иви шумно подсмръкна и изтри носа си с показалец. Отвратителен навик!

— Разбрано — сухо отвърна тя.

— Винаги съм твърдяла, че не си толкова глупава, колкото изглеждаш. Защо е тук тази рокля?

— Тази ли? Казахте, че ще я облечете за приема.

— Махни я. Не мога да отида на приема без мистър Гослин.

— Че откога?

— Млъкни, дърта вещице. Позвъни и им кажи, че ужасно ме е заболяла глава и е трябвало веднага да се прибера у дома и да си легна, и че мистър Гослин ще отиде по-късно, ако може.

— Приемът е устроен във ваша чест. Нима така ще подведете нещастната старица?

Джулия тропна с крак.

— Не искам да ходя на прием и няма да отида!

— В къщи няма нищо за ядене.

— Не искам да си ходя в къщи. Ще отида да вечерям в ресторант.

— С кого?

— Сама.

Иви я погледна изумена.

— Нали пиесата имаше успех?

— Да. Всичко беше прекрасно. Чувствам се на седмото небе от щастие. Ужасно ми е добре! Искам да бъда сама и да се насладя до насита на този успех. Позвъни в „Баркли“ и кажи да ми запазят единична маса в малкия салон. Те ще разберат.

— Но какво ви е?

— Никога няма да имам друг такъв миг в живота си. Нямам намерение да го споделям с никого.

Джулия почисти лицето си от грима, но след това не начерви устните си и не си сложи руж. Отново облече кафявия костюм, с който бе дошла в театъра, и сложи същата шапка. Това беше филцова шапка с периферия и тя я спусна така, че да прикрие лицето си по-добре. После се погледна в огледалото.

— Приличам на шивачка от някоя фабрика, изоставена от съпруга си, и кой ли би го обвинил? Не мисля, че ще ме познаят.

Иви отиде да позвъни от служебния вход и когато се върна, Джулия я попита дали на улицата я чакат много хора.

— Около триста души.

— Дявол да го вземе! — Джулия изпита внезапно желание да не вижда никого и никой да не я вижда. Прииска й се поне за един час да остане незабелязана. — Помоли пожарникаря да ме пусне да изляза през главния вход. Ще взема такси, а щом тръгна, кажи на хората, че е безполезно да чакат.

— Един бог знае с какво само трябва да се примирявам — промърмори мрачно Иви.

— Ах ти, дърта кобило!

Джулия притисна лицето на Иви между дланите си и я целуна по изпитите страни, след това тихичко се промъкна на сцената и оттам — през резервния изход в тъмната зала.

Очевидно простият костюм на Джулия се бе оказал достатъчна маскировка, защото като влезе в малкия салон на „Баркли“, който обичаше особено много, метрдотелът не я позна веднага.

— Няма ли да се намери някоя ниша, където да ме сместите? — неуверено попита Джулия.

Гласът й и погледът, който й хвърли за втори път, му подсказаха коя е.

— Масата ви е на ваше разположение, мис Ламбърт. Предадоха ни, че ще бъдете сама. — Джулия кимна и той я поведе към една маса в ъгъла на салона. — Чух, че днес сте имали огромен успех, мис Ламбърт?

Колко бързо се разпространяваха добрите новини!

— Какво ще поръчате?

Метрдотелът беше удивен, че Джулия ще вечеря сама, но единственото чувство, което смяташе за нужно да показва на клиентите си, бе удоволствието, че ги вижда.

— Много съм уморена, Анджело.

— Като начало малко хайвер, мадам, или стриди?

— Стриди, Анджело, но по-тлъсти.

— Сам ще ви ги избера, мис Ламбърт. А след това?

Джулия дълбоко въздъхна. Най-после можеше с чиста съвест да поръча онова, за което бе мечтала още от края на второто действие. Смяташе, че заслужава угощение, за да отпразнува триумфа си, и възнамеряваше за известно време да прати по дяволите всяко благоразумие.

— Рамстек с лук, Анджело, пържени картофи и бутилка бира. Поднесете ми я в сребърна халба.

Може би не беше яла пържени картофи от десет години. Но тази вечер си струваше! Беше й се удало да утвърди властта си над публиката с представление, което можеше да се окачестви единствено като блестящо, да разчисти старите си сметки, като с един ловък ход се избави от Ейвис и показа на Том какъв глупак е бил и най-важното — доказа сама на себе си, че е освободена от тягостните окови, които я потискаха. Мислите й за миг се задържаха върху Ейвис.

„Глупачка, приискало й се да сложи прът в колелата ми. Добре, утре ще разреша на публиката да се посмее.“

Поднесоха стридите и Джулия започна с удоволствие да ги яде. Изяде две парчета черен хляб с масло с възхитителното усещане, че погубва безсмъртната си душа, и отпи голяма глътка от сребърната халба.