Робърт Хайнлайн - Сираци на Вселената

— Избяга ли? — попита Алън Махони.

— Да — потвърди Хойланд. — Мярнах го за момент, когато се шмугна надолу през онзи люк. Мисля, че беше женски. Като че ли имаше четири крака.

— С два или с четири крака, вече никога няма да го хванем — заключи третият.

— Кой, Хъф да го вземе, иска да го хване? — възнегодува Махони. — Аз не искам.

— Е, аз пък искам — рече Хойланд. — За Джордан, ако се беше прицелил с пет сантиметра по-точно, щях да съм готов за Конвертора.

— Вие двамата не можете ли да кажете две думи, без да споменете някоя ругатня? — неодобрително се намеси третият. — Да можеше Капитана да ви чуе? — добави той и се пипна със страхопочитание по челото, задето бе произнесъл името на Капитана.

— О, за Джордан — сряза го Хойланд, — не бъди толкова претенциозен, Морт Тайлър. Ти още не си станал учен. Смятам, че съм толкова вярващ, колкото си и ти — не е голям грях от време на време да дадеш воля на чувствата си. Дори и учените го правят. Чувал съм ги.

Тайлър отвори уста, сякаш се канеше да възрази нещо, след това очевидно размисли и се отказа.

Махони докосна Хойланд по ръката.

— Слушай, Хю — каза умолително той, — хайде да се махаме оттук. Никога не съм бил толкова нависоко. Неспокоен съм — искам да се спуснем обратно там, където краката ми изпитват известно тегло.

Стиснал ножа в ръката си, Хойланд погледна с копнеж към люка, през който беше изчезнал неговият нападател, след това се обърна към Махони.

— Добре, малчо — съгласи се той, — и без това имаме доста път дока то стигнем долу. Той се обърна и се плъзна назад към люка, през който бяха стигнали до равнището, на което се намираха сега, и останалите двама го последваха. Пренебрегвайки стълбата, по която се бяха изкачили, той стъпи в отвора и се понесе бавно надолу към палубата, която беше на пет метра под тях, следван на близко разстояние от Тайлър и Махони. Друг люк, разположен на няколко стъпки от първия, водеше до още по-долна палуба. Надолу, надолу, надолу и все по-надолу се спускаха те, десетки и десетки палуби наред — тихи, слабо осветени, потайни. Всеки следващ път пропадаха малко по-бързо, приземяваха се малко по-твърдо. Най-накрая Махони възропта:

— Да изминем остатъка от пътя пеша, Хю. Заболяха ме краката от последния скок.

— Добре. Но това ще ни отнеме повече време. Колко още трябва да вървим? Някой държи ли сметка?

— Трябва да преминем през около седемдесет палуби, за да стигнем до фермерската страна — отвърна Тайлър.

— Откъде знаеш? — подозрително попита Махони.

— Преброих ги, глупако. А докато слизахме надолу, изваждах по едно на всеки етаж.

— Не си. Никой, освен учен, не може да смята по този начин. Мислиш си, че като се учиш да четеш и пишеш, знаеш всичко.

Хойланд се намеси и ги прекъсна преди спорът им да прерасне в кавга:

— Млъкни, Алън. Нищо чудно и да може да го направи. Той има акъл за такива неща. Всеки случай, прилича като да сме на около седемдесет палуби височина — достатъчно тежък съм.

— Може би му се ще да преброи остриетата на ножа ми.

— Престани, казах. Дуелирането извън селото е забранено. Такова е Правилото.

Те продължиха мълчаливо, тичайки леко надолу по стълбите, докато нарастващото при всяко следващо равнище тегло не ги принуди да поемат с по-бавна крачка. Бяха се озовали в една галерия, която бе по-ярко осветена и близо два пъти по-висока, отколкото онези над нея. Въздухът беше влажен и топъл; растителност препречваше погледа.

— Е, ето ни най-сетне долу — рече Хю. — Не мога да разпозная тази ферма; сигурно сме се върнали по друг път, различен от онзи, по който поехме нагоре.

— Ето един фермер там — обади се Тайлър. Той допря малките си пръсти до устните си и подсвирна, след това извика: — Хей! Съкорабнико! Къде сме?

Селянинът хвърли бавен поглед към тях, след това ги упъти с неохотни едносричия към главния проход, който водеше обратно до тяхното село.

След кратка разходка от около миля и половина — надолу през един широк тунел, умерено натоварен с движение на пътници, носачи, от време на време някоя ръчна количка или някой достолепен учен, поклащащ се на носилка, носена от четирима яки прислуги и предшествана от ординареца му, за да разчиства от пътя редовите представители на Екипажа — тримата стигнаха до землището на тяхното село — просторна каюта с височина три палуби и може би десет пъти по толкова широка. Те се разделиха и всеки пое по пътя си, Хю — към своето жилище в казармата на кадетите — неженени младежи, които не живееха при родителите си. Той се изми и оттам отиде в каютите на вуйчо си, при когото работеше срещу прехраната си. Леля му вдигна поглед, когато той влезе у тях, но не каза нищо, както подобаваше на една жена.