Свобода Бъчварова - Земя за прицел

В една нощ, към края на февруари, той прелистваше учебника за изпита, който му предстоеше на другия ден. Бе последният изпит от тая напрегната сесия. Окончателното завършване на образованието му през лятната сесия бе напълно осигурено. По тоя начин, като отидеше при Симон, щеше да бъде вече свободен. Той затвори книгата. Нямаше смисъл да препрочита това, което знаеше. Не го вълнуваше никак утрешният ден. И въпреки това не му се спеше. В такива случаи той излизаше навън и дълго се разхождаше, докато можеше да издържи на студа, а после се прибираше, лягаше в леденото легло и му бе нужно време, за да се стопли. Чрез физическите мъки той се мъчеше да притъпи душевните. Борис чу приглушено звънеца. Никой не отвори. Мадам Ролан спеше дълбоко в една крайна, малка стаичка. Сега в къщата бяха само двамата. Пак се позвъни. Борис слезе по стълбата и отвори външната врата. Долу пред входа стоеше един мъж. Не можа добре да го разгледа.

— Господин Скарлатов? — попита мъжът.

— Да, аз съм.

— Мога ли да поговоря с вас?

Борис нямаше представа кой е човекът. Говореше френски с английски акцент.

— Заповядайте, господине.

Двамата се качиха в мансардната стаичка на Скарлатов. Непознатият седна на креслото. Беше млад мъж, елегантно облечен, с руси къдрави коси и бакенбарди. Борис се попита на кого му прилича, а после отведнъж се сети. Това можеше да бъде само родственик на Щернови. И в миг сърцето му прескочи няколко пъти и се обърна като звяр в гърдите му. Той почувства задух и отвори уста, като дишаше бързо. За да се съвземе, постави малък чайник върху спиртника.

— Не си правете труд — спря го човекът.

Борис пак го погледна. Пред него седеше един спокоен мъж с необикновено достойнство и увереност в себе си. Вероятно много богат.

— Малко коняк?

— Да, благодаря.

Борис му наля една чаша, а после и на себе си.

— Мога ли да знам с кого разговарям?

— Джейкоб Щерн.

Мъжът изпи на един дъх своя коняк без обичайната наздравица.

— Още малко?

— Не, благодаря. Това ми стига.

— Аз Ви слушам, господине.

— Нося Ви писмо…

Той извади изпод пелерината един син плик, който подаде на Борис.

— От Симон?

Мъжът кимна с глава.

— Нещо лошо?

— Моля, прочетете писмото, там е казано всичко…

Борис погледна плика, който държеше в ръце, и изведнъж го хвърли на масата. Изпита някакъв ужас от него.

— Бихте ли ми казали Вие… със свои думи…

Непознатият се поколеба, а после сдържано и кратко съобщи:

— Симон е в Англия. Ще живее при баба си и няма вече да се върне.

Борис бе оглушен. Той не можеше да схване почти нищо. Ръцете му трепереха. Мъчеше се само да не загуби самообладание пред този чужд човек… Защо дойде? Какво търсеше той при него?…

— Тази нощ трябва да тръгна за Париж. Но все пак прочетете писмото.

Борис се заинати по детски.

— Не искам.

— Господине, за да дойде това писмо при Вас, аз съм изминал дълъг път. Уважете поне моите усилия…

Борис мълчеше. После изведнъж лицето му стана злобно.

— Но какъв сте Вие всъщност?

— Първи братовчед на Симон.

— Вие видяхте ли Симон?

— Да.

— И… как е тя? — обърка се Борис.

— Вече мина всякаква опасност.

— Тя е била болна?

— Беше бременна, което Вие добре знаете… А после се случи така, че направи спонтанен аборт… Беше много зле, почти на смъртно легло, но сега се съвзе.

Мъжът стана и сложи цилиндъра си.

— Съветвам Ви да не правите никакъв опит да се свържете със Симон.

— С какво право ми говорите така?!

— Но, господине, не бъдете дете!

Борис съвсем се обърка.

— Моля Ви, останете, много Ви моля…

— Отстранете се от вратата!

Мъжът тръгна и Борис му отвори. Придружи го безмълвен до улицата. Без да се сбогува, мъжът се отдалечи с бързи крачки. Скоро се скри в мъглата. Но Борис продължи да чува още дълго стъпките му в тишината на нощта. Внезапно го връхлетя изгарящото желание всичко това да не е било! Да го прескочи и да тече времето, когато страшното не се бе случило, когато се надяваше… Прималя от болката на това желание и целият плувна в пот на студа. Ако веднъж мога да се върна назад!… Нека това не е вярно!… Нека да поправя стореното!…

От писмото на Симон разбра, че скоро след нейното заминаване се е случило нещастието. Пишеше, че нещо се е откъснало завинаги от нея и сякаш не живее. Пожелаваше му да бъде щастлив. Единственото, което усещала, е, че е уморена, безкрайно уморена и искаше да остане сама. Завършваше с думата „сбогом“. Той не можа веднага да осмисли писмото. Трябваха му много дни на размисъл. Така постепенно стигна до истината. Не веднага, а месеци по-късно… Беше надценил силите на Симон. Бе забравил, че е съвсем младо момиче, което никога не се бе сблъсквало със злото в хората. Наистина тя бе доказала, че го обича повече. Храбро се бе борила, доколкото й стигаха силите, и накрая бе победена. Беше й отнето всичко. Разбра, че нямаше нищо по-страшно от това да разрушиш любовта в едно същество, за което тя бе смисъл. Ако той бе смел, решителен, ако вместо да заобикаля обстоятелствата, се бе хвърлил в битката… Ако я бе подкрепил… Ако я бе заобикалял винаги с нежност и грижи и най-важното — ако не бе се разделил с нея… Но така ставаше с много хора. Така се случи и с Борис Скарлатов. Защото хората узнават за силата на своята любов тогава, когато безвъзвратно я загубят.