Свобода Бъчварова - Земя за прицел

Една седмица след като младият Скарлатов напусна Швейцария, в Женева пристигна старият банкер. Въпреки че месеци наред получаваше тревожни писма от барон Щерн, той не предприе нищо. Но когато получи телеграмата, че Борис е напуснал Женева, той замина още същия ден. Искаше сам, на място, спокойно да проумее какво се е случило. По тоя начин избягваше непосредствения конфликт със сина си. Не желаеше ново изостряне на отношенията помежду им. Освен това той периодично правеше посещения в Европа, за да се срещне и разговаря с деловите партньори, да разбере накъде духа вятърът. Тези обиколки, траещи няколко месеца, бяха задължителни в неговата работа. Старият банкер обичаше да пътува както на Изток, така и на Запад. Целия си живот бе пътувал и умееше да извлича удоволствията на промяната. Сега когато отново минаваше през страните, в които бе живял през своята бурна младост, той се чувстваше бодър и радостен. Не се тревожеше, че никой не знаеше накъде е хванал младият Скарлатов. Човек, който преди напускане се запасява с пари, няма намерение да се самоубива. За изтеглянето на парите го уведоми барон Щерн. Не беше малка сума. А това, че синът му бе тръгнал да пътешества, радваше старото му сърце. Защото нищо не лекуваше по-добре душевните мъки от пътуването в чужди, непознати места. Сделките му вървяха отлично. Банката бе напълно укрепена. Трезорът от злато, подсилен от вноската на Пари Ба, направи изведнъж неговата Банка водеща частна банка в страната. И така, едва ли по принуда, а по-скоро за собствено удоволствие, той си позволи този „малък тур“ по Европа, както го наричаха англичаните.

Първо отседна в Женева. Беше си взел достатъчно хубави дрехи за всякакъв случай, а тук, в Европа, и най-вече в Англия, щеше да подмени целия си гардероб с най-модерните качествени и елегантни дрехи, ушити от реномирани шивачи. Избра не най-големия хотел, а един малък в старинната част на града, близо до катедралата Сен Пиер. Това бе хотел с всички възможни удобства, с учтив и внимателен персонал, свикнал да посреща важни особи. И наистина той бе приет както подобава. Не можеха да определят народността му, тъй като банкерът говореше съвършено френски. Но осанката му, гордо изправената глава, скъпите му дрехи, тоалетните му принадлежности, пръстените и златният часовник с дебела златна верижка, както и бакшишите, караха персонала да посреща винаги с поклон този богат, вежлив, стар джентълмен.

Всеки път, щом имаше да върши някаква работа, старият банкер подробно обмисляше новата си роля, новото си превъплъщение, така както го правят само великите актьори. На сина си той знаеше, че не може да повлияе пряко. Но можеше да го стори чрез околните, чрез средата, в която се бе движил. Трябваше да създаде благоприятно впечатление сред тия хора, да ги склони на своя страна. Успееше ли, те неминуемо щяха да повлияят на сина му в негова полза. И така, той избра ролята на съкрушен, стар човек, изпълнен с огромна обич към своето дете, загрижен за неговото бъдеще, кротък, учтив, неконфликтен, доброжелателен, либерален, широк по душа, даващ правото на различни убеждения у другите. Той избра не само ролята си, написа не само пиесата, но избра и публиката. Беше излишно, а и не толкова безопасно, тя да се състои от стари въжеиграчи като него, в лицето на барон Щерн, барон Захариас или други делови хора, към чиято среда принадлежеше. Те бяха не по-малко хитри и не по-слаби комедианти от него и веднага щяха да го разкрият. Разбира се, нямаше да му го покажат. Щяха докрай да гледат пиесата и да я възприемат като азиатско зрелище. Но мълчаливо в себе си щяха да се смеят от сърце. Затова той заложи на младежта, на приятелите на сина си, на неговото всекидневно обкръжение. Тук може би щеше да има успех. В дълбочината на душата си смяташе, че не постъпва много честно. Какво целеше той? Да направи добро впечатление на всички в ущърб на сина си. Да внуши, че той с нищо не е виновен в създалия се конфликт, а е виновен единствено синът му заради непримиримия си характер… И всичко това щеше кротко да извинява с неговата младост. Защото той не бе глупав да го кори пред приятелите му. Напротив, щеше да упреква себе си в недостатъчно разбиране или в лош подход. Като прибавеше към всичката тази велзевулщина и съветите, които щеше да иска от тия млади хора, учтивото си примирение и вниманието, с което щеше да ги изслушва, наистина ролята ставаше толкова убедителна, че не можеше да се отличи от самия живот, следователно от правдата и истината.