Свобода Бъчварова - Земя за прицел

— Господин Скарлатов, Вие трябва да се лекувате…

— Не, мадам, никога не съм бил по-добре.

— Искате ли да закусите? Приготвила съм…

— Мерси — прекъсна я той и направи отрицателен жест.

Борис излезе. Беше му станало неприятно от тази среща. Ръцете му трепереха. Навън духаше топъл вятър, но той потръпна. Капчуците огласяха улиците с весела мелодия. Когато влезе в таверната, беше рано и нямаше никой. Съдържателят веднага отиде при него.

— Грапа — каза Борис.

— Нещо за ядене?

— Мерси.

Съдържателят му донесе питието. Скарлатов пое първата глътка, после още една. Запали цигара. Подпря си главата с ръце и се втренчи навън. Той не забеляза, когато влезе стегнатият строен Матов. Попадна случайно в погледа му, но не даде вид, че го е видял. Матов отиде право при него. Седна на стола отсреща му и дълго го гледа в очите.

— От съчувствие нямам нужда! — промърмори най-сетне Борис.

— Не идвам за това.

— Тогава пий!

Борис бутна чашата си към него.

— Толкова рано не пия.

— А какво, по дяволите, търсиш тогава в кръчмата?!

— Тебе. Просто се разтъжих. Станах сутринта и дълго мислих за теб. Затова дойдох.

— И какво измисли?

— Нищо друго, освен че си ми приятел, на когото държа.

Лицето на Борис трепна и една гримаса го изкриви.

— Аз, банкерският син?…

— В твое лице обичам себе си, своята младост, своите надежди, своята вяра…

— Господи, колко приличаш на поп!

— Няма да ме обидиш, защото на сърцето ми е радостно!

— Порадвай ми се и се разкарай!

— Ще седя тук!

— Няма спасение.

Борис изпи на един дъх чашата. Повъртя я в ръце и поръча още една. Изведнъж каза:

— Не трябваше да я оставям да замине!… Станах убиец на първото си дете… Може би син…

— Не мисли за това, което не си сторил! Гледай напред! Хората никога не се разделят. Един ден, Борисе, всички ще се съберем на едно място! Всички тия, които се обичахме в краткия ни, проклет живот и бяхме принудени да бъдем далеч един от друг…

— И ти вярваш в тая глупост, измислена от поповете и властниците?!

— Аз вярвам в човешкото единение. Аз мисля, че единението на всички хора е крайната цел на човешкото съществование, на съществованието на Планетата, на Вселената! Иначе всичко би било толкова безсмислено, че ще е срамно, ако сам не сложиш край на живота си!

— Пък аз знам едно. Животът се дава само веднъж! Аз искам да бъда заедно с хората, които обичам, докато живея! Останалото щастие го предоставям на вярващите!…

— Трудно е да възприемеш някои чужди мисли, когато животът не те е подготвил за тях… Когато не си умирал, не си бил ранен, не си замръзвал, покрит със сняг, знаейки, че е дошъл краят, независимо че после санитарите те намират… Или, когато от двайсет и трима души в чета, оставате само петима живи след сражението и се чувствате като последни мръсници за това, че не сте загинали!…

Тази вечер Борис пи много, толкова много, че щеше да умре.

… Той лежеше по корем върху тревата, покрила билото на хълма. Оттук се виждаше селото долу и виещият се път, а още по-нататък — Ломбардската равнина, забулена в мъгла. Голямата моряшка торба с един ремък бе захвърлил до себе си. Намираше се вече в Италия. Тук бе топла пролет, за разлика от Швейцария. Не бе уморен. Пък и не бързаше. Пътят от Бриг през Симплон до Домо Досоло Борис бе взел за два дена пеша. Цели седемдесет километра, като на превала височината достигаше над две хиляди метра. И въпреки че селото бе съвсем близо, той не тръгваше, а лежеше и мислеше по това, което се бе случило и което предстоеше. Беше скъсал с много неща. Но завинаги ли?… Още там, в Женева, разбра, че така повече не можеше да продължава. Реши внезапно и в няколко дни сам събра багажа. След като плати наема, мадам Ролан му предложи да остави двата денка при нея. Нямаше вече нищо ценно. Взе от Университета отпуск за неопределено време. Изтегли една сума от Мезон Щерн. Облече здрави, груби, вълнени дрехи. В торбата имаше чорапи, пуловер и две ризи. Обу алпийските си подковани обувки и една нощ тръгна от Женева. Не се обади на никого. Прекоси Швейцария пеша, като спеше по странноприемниците. Не пи алкохол през целия път. Инстинктивно се стремеше към топлина и слънце, затова избра Италия. И ето, когато вече бе на нейна земя, той отново се колебаеше. Всъщност какво искаше? Топлина и покой?… Поне сега искаше точно това! А после имаше дълго време, за да размисли…

Борис се надигна от тревата и взе моряшкия сак за ремъка. До него стигна ехото на многобройни взривове. Беше пролетта на 1905 година. Приключваха строежа на най-големия тунел в света — Симплонския.