Свобода Бъчварова - Земя за прицел

Тя заплака. Борис я прегърна и галеше косите й. Сложи я нежно на леглото. Седя до нея, докато утихне. Стори му се, че заспа, и тихо се прибра в стаята си. Свечеряваше се. Той се разхождаше напред-назад и мислеше по какъв начин да убеди Симон. Все повече се убеждаваше в правотата на предложението от барона. Най-сетне седна и разтвори учебника. Четенето го погълна. Но по-късно на вратата се почука.

— Да — механично каза той.

Влезе Симон и застана виновно в стаята. Върху дългата си бяла дантелена нощница бе наметнала голям небесносин вълнен шал. Заприлича му на младите католички в катедралата, дошли за първото причастие. Той неволно се усмихна.

— Защо чукаш? Още ли не спиш?

— Не, тази нощ ще бъда при теб!

— Мила, но ти си още болна.

— Искам да съм с теб… — упорито каза тя.

Борис я прегърна, вдигна я на ръце и я отведе на леглото. Тя плахо се притискаше до силните му гърди… И отново двамата се изпълниха с копнежа един към друг, който сплиташе телата и душите им, сякаш никога не щяха да се отделят… Едва по-късно, когато Борис се вслушваше в неравномерните и все още бурни удари на сърцето си, той помисли, че може би пълнотата на чувствата е все пак да вършиш това, което не трябва да вършиш… Навън зазоряваше. Симон прошепна:

— Бъди смел, мили! Не ме пъди оттук… Какво ни трябва? Ти си здрав, млад. Аз също. Ще завършиш след шест месеца. Ще работим, ще живеем и ще се радваме…

— Симон, нека да спим и утре ще помислим.

— Моля те, остави ме при себе си…

Тя пак заплака. Борис я прегърна и почна да й говори като на дете:

— След шест месеца ще се оженим и после — накъдето ни видят очите!… Аз съм мъжът в това семейство и аз ще изкарвам прехраната му, на теб и децата… На Фредерика и Алфред…

Изведнъж тя спря да плаче. Притисна го силно с тънките си ръце и едва чуто каза:

— А знаеш ли, може би Фредерика е вече на път… В първия момент той изтръпна. Трябваше му време да осъзнае това неочаквано съобщение. Сега му стана ясно и нейната отпадналост, и резките промени в настроението.

— Сигурна ли си? — попита той.

Да, тя беше сигурна. Взе да му обяснява надълго и широко какво усеща. Симон грижливо бе пазила тайната си, за да я извади като решаващ аргумент в подходящия момент, с цел да убеди Борис, и я остави при него. Но резултатът беше съвсем противоположен. Спорът започна отново. Тоя път той със сурови думи й рече, че тя не само трябва да замине при баба си, но е длъжна така да постъпи. Изтъкна бедността им, липсата на пари и условия за състоянието й. Подчерта опасностите, на които подлага себе си и детето. А сега, когато тя е бременна, в него отпадат последните съмнения, че някой може да им попречи в намеренията. Този силен аргумент бе отправен по-скоро към Щернови. Борис се почувства горд и пълен победител. Едва когато в стаята стана вече светло, те изтощени приключиха спора. Симон щеше да замине при баба си. След сесията, тоест след месец, месец и половина, той щеше да отиде при нея в Кан. Там щяха да се оженят съвсем скромно. После Борис щеше да се върне в Женева, да завърши и оттам нататък — каквото ще да става!… Все пак Симон не беше убедена. Тя само се подчини на това решение. Съмнението се бе загнездило дълбоко в сърцето й. Може би тя повече познаваше родителите си и не им вярваше. И докато Борис беше доволен, тя лежеше до него с отворени очи и мислеше колко е безпомощна като жена… Отново видя пред себе си високата пясъчна дюна край морето и на върха й големия тъмновинен кожен куфар, който потъваше… Тя искаше да извика Борис на помощ, но вместо името му, казваше на немски в съня: „Майн кинд, майн кинд…“ 102Симон започна горещо да се моли и устните й шепнеха молитвите, научени от дете, ония католически молитви, отправени не към Бога или Христос, а към Мадоната — закрилница на жените и отрочетата.

Последвалите дни преминаха на един дъх. Борис отиде отново до заложната къща. Купи билет за влака. Изпрати телеграма до баба й. Почти не се свърташе в къщи. Тежко му бе да остане насаме със Симон. Тя така го гледаше със сините си очи, сякаш той извършваше предателство.

Деня преди заминаването той прочете някаква обява за концерт в Музикалното училище. Гостуваше студентски оркестър от Цюрих. Купи два билета. Така поне нямаше да остане цялата вечер със Симон. Когато й каза за концерта, тя не възрази. Облече се грижливо. Борис се страхуваше да отидат пеша и нае файтон.

Седнаха в малката зала на училището. Имаше много студенти и студентки. Местата им бяха на втория ред. Оттук добре се виждаше и чуваше. Това, което направи хубаво впечатление на всички, беше, че столовете, на които седяха младите оркестранти, бяха в стил „барок“, както пюпитрите, а и самите изпълнители носеха костюми от времето на Моцарт. Така се създаде тая неповторима атмосфера на изящество, веселост и лекота. Оркестърът не беше претенциозен. Нямаше даже диригент. Тази роля изпълняваше концерт-майсторът — един младеж с дълги коси, който даваше знак с глава на останалите. Публиката от млади хора топло ги посрещна. Симон сякаш се оживи. Тя стисна с благодарност ръката на Борис. От познатите му българи нямаше нито един. В първата част на програмата оркестърът — съставен предимно от щрайх, изсвири една от ранните симфонии — концертанте на Моцарт. Музиката бе жизнерадостна и безгрижна, построена простичко, но с много украшения, като детска рисунка. Тя събуди у всички чувство на топлота и задушевност. За втората част на концерта донесоха специални свещници, които монтираха на пюпитрите. Един студент от оркестъра запали една по една свещите, поклони се и излезе. Лампите в залата угаснаха. Остана осветен само подиумът от трепкащите пламъчета на свещите. Сега тихо, един по един, оркестрантите се появяваха и сядаха пред пюпитрите. Концерт-майсторът даде знак. Започна прочутата симфония на Хайдн със свещите. А после, в един определен момент от музикалното развитие на творбата, първият оркестрант духна своята свещ и безшумно напусна подиума. Другите продължиха… После стана вторият музикант, духна свещта и стори същото. Така, до края на симфонията, един след друг излизаха изпълнителите в прекрасните копринени и дантелени дрехи. Нежните им цветове все по-рядко проблясваха в меката светлина от оределите пламъчета на свещите. Музикантите постепенно се превръщаха в бели силуети, изчезващи в полумрака… Нещо стегна сърцето на Борис. Погледна изящния профил на Симон до себе си. С полуотворени устни тя слушаше музиката в захлас. Той почувства огромна нежност към нея — толкова бледа, крехка, но храбра и изпълнена с надежда… Не посмя да й хване ръката. Музиката на Хайдн дълбоко го разтърсваше. Какво бе искал да каже старият мъдър човек, слуга на графовете Естерхази?… Дали това, че човешкият живот е една симфония, преливаща в началото от звуците на радостта, а после, сякаш като пламъка на свещ, подухнат от вятъра, един по един загасват, докато остане накрая една трептяща светлинка, толкова ефирна и безпомощна… И последната цигулка млъкна, младежът угаси свещта и излезе. Когато единственият пламък се сля с мрака, настъпи потресающа тишина. Никой не ръкопляскаше. Запалиха лампите. Борис се обърна към Симон. Тя плачеше без глас. Само раменете й се тресяха от ридания. Той нежно й хвана ръката, но тя не отговори на стискането му и я държеше съвсем безжизнено.