Свобода Бъчварова - Земя за прицел

Прекараха безсънна нощ. Борис беше неспокоен през цялото време. Продължаваше да говори, объркваше се, повтаряше едно и също и често вмъкваше думичката „нали“. Симон мълчеше. Тя беше особено момиче, което таеше чувствата и мислите си в такъв момент. Изведнъж Борис каза:

— Не ми обръщай внимание! Говоря глупости…

Симон се усмихна.

— Да, наистина, но какви мили глупости, в които виждам целия Борис… Моя Борис… Моето очарователно момче… Гордо, мило, гневно, нетърпеливо… Моя мъж…

Гласът й наново трепна. Той бързо каза:

— Ще чакам твоето идване! Знам, че ще бъде като болест, но ще чакам! Искам да бъдеш вечно с мен. Цял живот!

Симон помълча, а после каза:

— Вечно?… Каква измамна дума…

— Защо измамна?

— Защото в човека няма нищо вечно, миг от живота на Божията вселена!… Странно как е могло да се роди това понятие… По-добре е хората да казват: „Аз съществувам и особено силно чувствам, че съществувам, когато обичам…“

Борис усети сякаш Симон се отдалечи от него. Той се удиви на думите й. И друг път се бе чудил как тя, такава нежна и неопитна, изричаше понякога неща дълбоки, като зрял човек, изпитал всички болки на страданието. Може би това бе свойство на любовта да дарява мъдрост и на най-слабото човешко създание, когато го обладаеше…

— Аз винаги ще те обичам! И повече от това няма! — упорито каза той.

Изведнъж Симон хвана с тънките си ръце главата му.

— Бо̀рис, мили… трябва да живеем с днешния ден, в днешния миг… Той е всичко! Не е нито миналото, нито бъдещето. А като кажеш „вечно“, изпускаме именно тоя миг, нашия миг!…

— Но аз какво ще правя?… — попита Борис като дете.

Симон отново се усмихна.

— Прегърни ме…

Така дълго стояха и мълчаха.

— Няма ли да ми разкажеш съня?

Тя не отговори. Погледна я. Лицето й бе опънато.

— Друг път, мили. Сега няма време… — и гласът й трепна.

Борис бързо каза:

— Искаш ли да ти помогна в багажа?

— Не. Имам… работа, моя лична работа… и трябва да остана сама — съвсем тихо отвърна Симон.

Нещо му стегна гърлото. С мъка се сдържа да не се разплаче. Стана и внимателно затвори вратата след себе си.

Когато излезе на улицата, почувства се съвсем сам и изоставен. Трябваше му време да осмисли всичко. Безцелно закрачи край магазините. Спираше се пред витрините и гледаше, но не виждаше нищо. Отведнъж го обхвана особена тревога. Тя е още болна, а е студено, много студено… И тая мисъл вече не го напускаше. Втурна се в един магазин, където продаваха топли одеяла. Купи едно голямо одеяло от камилска вълна, светлокафяво, сякаш то щеше да запази Симон от студа, от болестта, от всякакви коварни изненади… Но странно, въпреки усилията на волята си, той никак не си представяше, че всичко това ще свърши щастливо и ще бъдат пак заедно завинаги. И сега, взел пакета с одеялото, той го държеше така, сякаш в него беше решението на всички беди. А че го бе постигнала беда, и то голяма беда, той не се съмняваше.

В друг магазин Борис купи два чифта вълнени чорапи. И накрая хлътна в една малка работилничка, където приготвяха пресен шоколад. Купи цяло кило и докато собственицата с усмивка го опаковаше в луксозна хартия с цветна лента, той безсмислено си повтаряше: „Шоколадът е силна храна. Шоколадът дава топлина, ако имаш шоколад, няма да измръзнеш, няма да умреш.“

Борис пристигна в квартирата чак към обяд. Завари Брезов. Беше намерил отнякъде ръчна количка. Симон като че ли се беше успокоила и усмихнато посрещна Борис. Останаха в нейната стая, добре отоплена от кахлената холандска печка. Багажът й се състоеше от големия тъмновинен кожен куфар и един друг сак. Двамата приятели ги пренесоха долу и ги натовариха на ръчната количка. Брезов я забута надолу към дъното на улицата. Борис се върна. Симон седеше на края на леглото. Имаше нещо много тъжно в тая картина, когато човек си отива от някакво място, където е живял. Тя гледаше Борис, който взе да се разхожда из стаята, като непрекъснато говореше за бъдещите планове и как да се пази. После разгъна пакета и й показа одеялото. Почна да й обяснява как да се завива и да сменя чорапите си. Никога да не е с мокри крака!… Тя с тъжна усмивка го слушаше и накрая каза:

— Борис… ела… седни до мене…

Той седна и веднага скочи, но тя го притегли отново.

— А сега ме целуни…

Той я целуна кратко и нервно. Тя пак седеше безмълвна.

— Но кажи нещо, за Бога! — почти извика Борис.

— Нека заедно помълчим преди тръгване…

В тоя миг той с всичка сила отпъждаше съмнението, че много хора, които са се обичали, са сядали като тях двамата, но не с надежда да се срещнат пак, а да намерят за миг покой пред грядущите изпитания, които ги чакат…