Свобода Бъчварова - Земя за прицел (Наследникът)

Когато Ирина сложи вечерята, Борис яде много, твърде много, като изгладнял човек. Ирина и Матов разбраха, така както бедните разбират гладния. И когато Борис късно през нощта тръгна към квартирата си, напипа в джоба няколко банкноти. Беше немалка сума за възможностите им. Приплака му се и за тях, и за себе си. Първият му порив бе да се върне обратно. После, като размисли, реши, че това е в реда на нещата. Той беше беден и изоставен човек от всички и тази нощ се почувства нещастен, но едновременно с това изпитваше някаква радост от жеста на Матов.

Минаха няколко дни и приятелят му го посети в квартирата. Поговориха за различни неща, а после Матов каза:

— Знаеш ли, Борисе, срещнах се с един приятел, Иванов. Завършил е Петербургския университет. Страшно мил и способен човек. Той би те взел на работа при него.

— Къде?

— В Службата по външните заеми.

— Не искам да стана чиновник.

— Но там работят умни, инициативни и критично мислещи хора. Иди и поговори с тях! Може да ти харесат…

След този разговор Скарлатов забрави за него. Сети се, когато една сутрин отново преброи парите си. Тогава реши да отиде в Службата по заемите. В края на краищата една няколкомесечна работа в държавно учреждение нямаше да му бъде от вреда! Можеше да напусне, когато си иска…

Беше един понеделник, в началото на април. Както винаги се облече грижливо. Все пак, нали постъпваше на нова работа… Когато излезе на улицата, лъхна го топъл вятър. Снегът се бе стопил. Главата му се замая от чистия въздух. Бе прекарал доста дни затворен в стаята си. Градът живееше своя разнообразен живот и той сега виждаше и хората, и улиците, и къщите, и дюкяните с нови очи, като след тежка болест. Особено красив му се стори булевард „Цар Освободител“. Един файтон с войник на капрата мина край него. Скарлатов не му обърна внимание, но файтонът спря. Някой извика:

— Добро утро, господин Скарлатов.

Обърна се. Във файтона седеше военен. Трябваше му време, за да разбере кой е. Беше полковник Стоев, облечен елегантно, в нова униформа. Шинелът му стоеше като излят. Двете му ръце бяха кръстосани върху сабята. Пръстите на ръцете му бяха обсипани със злато, а лачените му ботуши искряха.

— Къде отивате, господин Скарлатов? Качете се да Ви закарам.

— Ще походя пеша.

Полковник Стоев слезе от файтона.

— Господин Скарлатов, благодаря Ви за всичко! Смятам, че вече съм отново върху коня, както ние военните се изразяваме.

— Радвам се за Вас!

Стоев скептично огледа Скарлатов — изпитото му пожълтяло лице и овехтелите му дрехи.

— Господин Скарлатов, мога ли с нещо да Ви помогна?

— С какво например?

— Може би се нуждаете от пари?

— Благодаря, не.

— Бих могъл да Ви предложа и нещо друго. Военното министерство ме праща в Есен, в заводите Круп. Имам голяма нужда от финансов съветник. Печалбата няма да е кой знае каква, но ще прекараме хубаво. Ще обиколим Европа. Ще се подмладим… Разбира се, това да остане между нас!…

Тук Стоев се засмя с глас. На Скарлатов му стана неприятно и рязко го прекъсна:

— Довиждане, господин Стоев.

Тръгна, без да се обръща по булеварда. Стоев дълго гледа след него, после се качи отново във файтона, засука тънките си мустачки, накриви фуражката като кавалерист и сложи отново ръцете с пръстените си върху ефеса на сабята, доволен от впечатлението, което прави на минувачите. Войникът на капрата удари конете и файтонът тръгна в кариер.

Скарлатов трябваше дълго да разпитва къде се намира Службата по държавните заеми. Никой не можа да му каже. Един млад минувач му даде неопределени сведения, че е някъде около центъра, без да му посочи улицата. След дълги лутания най-сетне намери старото двуетажно паянтово здание. Потропа на входната врата. Тя бе полуотворена. По стар навик, останал от Швейцария, очакваше, че има портиер. Но никой не се яви. Бутна вратата. Пред него се изпречи дървено неосветено стълбище. Стените бяха мръсни, дъските намазани с подово масло. По ъглите имаше паяжини. Заизкачва стъпалата. Скърцаха така, сякаш всеки момент ще се разпаднат. На първия етаж тръгна по тесен тъмен коридор и замалко щеше да бутне огромния плювалник. Зачете се по табелите на вратите. Бяха фирми на адвокати, прошенописци и западнали търговски кантори. Почука на прошенописеца. Никой не му отвори. Влезе. Стаята бе мрачна и бедна. В единия ъгъл имаше етажерка с папки. Зад масата с разкривени крака седеше възрастен мъж с очила и пишеше нещо.

— Извинете, търся Службата по държавните заеми.