Джордан Белфърт - Вълка от Уолстрийт

— Две минути и половина трябва да са ви предостатъчни, за да кажете всичко, което би могло да ме заинтересува. Така че гледайте всичко да е кратко и сладко. — И кимна веднъж.

Седях в дъното на стаята до жена на средна възраст с доста запазен вид за бивша алкохоличка. Косите й бяха червеникави, а бузите — румени.

— Кой е тоя? — приведох се към нея и попитах.

— Джордж. Нещо като наш неофициален водач.

— Така ли? — рекох. — На днешното събрание ли?

— Не, не — прошепна тя с тон, който подсказваше, че нищо не ми е ясно. — Не само тук, а в цял Хамптън. — Огледа се заговорнически, сякаш смяташе да ми съобщи някаква съвсем секретна информация. После полугласно обясни: — Собственик е на „Сийфилд“, клиниката за рехабилитация на наркомани. Не си ли го виждал по телевизията?

„Не“ — поклатих глава.

— Не гледам много телевизия, макар че ми се струва леко познат. Той — обожемили! — заседнаха думите ми. Та това беше Фред Флинтстоун, оня с огромната глава, дето изскочи от екрана на телевизора ми в три часа през нощта и ме вдъхнови да му запокитя скулптурата на Ремингтън в лицето!

След събранието изчаках тълпата да се пооттегли, после отидох при Джордж и рекох:

— Здрасти. Казвам се Джордан. Искам само да ти кажа, че събранието много ми хареса. Страхотно беше.

Протегна ми ръка колкото ръкавица за бейзбол. Поех я по задължение, молейки се да не ми изскубне ръката от рамото.

— Благодаря — каза. — Нов ли си?

— Да — кимнах. — И съм трезв от четирийсет и три дни.

— Поздравявам те. Това е сериозно постижение. Трябва да се гордееш с него. — Направи пауза, килна глава настрани и ме изгледа хубаво. — А, бе, лицето ти ми се струва познато. Как каза, че ти е името?

Хайде, пак се почна! Нямаше отърване, благодарение на ония копелета от пресата! Фред Флинтстоун е виждал снимката ми по вестниците и сега ще почне да ме осъжда. Трябваше по най-стратегически начин да сменя темата.

— Казвам се Джордан и трябва да ти разкажа една весела история, Джордж: седях си у дома в Олд Бруквил, на Лонг Айлънд, беше три през нощта… — и продължих да му разправям как го бях замерил със статуята на Ремингтън, при което той се засмя и каза:

— Нито си пръв, нито последен. Поне още хиляда души са го правили. От „Сони“ би трябвало да ми плащат по един долар за всеки телевизор, продаден на наркоман, който е счупил стария си след някоя моя реклама. — Изхихика, после добави скептично: — В Олд Бруквил ли живееш? Много хубава махала. С родителите си ли живееш?

— Не — рекох усмихнат. — Женен съм, имам и деца, но рекламата ти беше прекалено…

Но той ме прекъсна:

— Ти за Деня на загиналите ли си дошъл?

Исусе! Тоя разговор не вървеше по план. Поставяше ме в положение да се оправдавам.

— Не, имам си къща тук.

— Така ли? — попита изненадан. — Къде по-точно?

Поех дълбоко въздух и отвърнах:

— На Медоу Лейн.

Отдръпна главата си с няколко сантиметра назад и присви очи:

— На Медоу Лейн ли? Сериозно?

Кимнах бавно.

Фред Флинтстоун се ухили самодоволно. Явно картинката се поизясняваше. После с усмивка попита:

— Та как каза, че ти е фамилията?

— Не съм ти я казал, но е Белфърт. Говори ли ти нещо?

— Да — засмя се той на глас. — Няколко милиона неща. Нали ти си хлапакът-основател на… онова… как се казваше… „Стратмън не знам-какво-си“?

— „Стратън Оукмънт“ — рекох с равен глас.

— Точно така! „Стратън Оукмънт“! Исусе милостиви! Та ти имаш вид на шибан тийнейджър! Как успя да създадеш такава патърдия?

Свих рамене:

— Мощта на дрогата, предполагам?

— И аз така — кимна. — Ама вие, копелета, ме хързулнахте със сто хилядарки за някакви шибани акции. Вече не си спомням дори как се казваше компанията.

Майка му стара! Това никак не ми харесваше. Току-виж Джордж ме изпраскал с бейзболната си ръкавица! Дали да не му предложа веднага да го компенсирам? Ще изтичам до вкъщи и ще взема парите от сейфа.

— Отдавна вече нямам нищо общо със „Стратън“, но въпреки това страшно ще се радвам…

Но той пак ме прекъсна:

— Виж какво, тоя разговор ми е изключително приятен, но трябва да се прибирам. Чакам да ме потърсят по телефона.

— О, извинявай. Не исках да те задържам. Ще дойда пак идната седмица; тогава може да си поговорим пак.

— Ама ти тръгнал ли си за някъде?

— Не, защо?

— Щях да те поканя на чаша кафе — усмихна се. — Живея на една пряка от вас.

— Не ми ли се сърдиш за стоте хиляди? — попитах с вдигнати вежди.