Джордан Белфърт - Вълка от Уолстрийт

— Как не те е срам, Бил! Как смееш да прогонваш това момче, което се бори за живота си! Отвратителен си! Тук всички сме пристрастени! Я да млъкваш и да си гледаш работата и остави момчето да приказва!

Момчето ли? Ама тя наистина ли ме нарече „момче“? Та аз вече бях почти на трийсет и пет, за Бога! Погледнах по посока на гласа. Идеше от някаква бабка с кръгли очилца. Тя ми намигна, та и аз й наминах.

Старият пияница се разпеняви по адрес на бабката:

— Правилата трябва да се спазват, стара кранто такава!

Не можех да повярвам на сетивата си. Защо лудостта ме преследва, където и да отида? Нима съм направил пак нещо лошо? Просто исках да остана трезвен, нищо повече. И въпреки всичко, отново бях в центъра на скандал.

— Както кажете — обърнах се към председателя. — Каквото искате, това ще направя.

В крайна сметка ме оставиха да говоря, макар че след събранието умирах от желание да му извия врата на оня дърт пияница. Оттам нататък нещата станаха още по-зле, особено след като отидох на среща на НА — Анонимните наркомани. В стаята имаше само четирима, трима от които видимо бяха надрусани, а четвъртият беше прекарал трезвен по-малко дни и от мен.

Исках да спомена всичко това на Графинята, да й кажа, че цялата тая история с АА изобщо не ми върши работа, но усещах, че това ще я съсипе. Отношенията ни ставаха все по-топли с всеки изминал ден. Вече нямаше разправии, псувни, размяна на удари, коварства, лискания с вода — край! Бяхме двама най-нормални индивиди, водещи нормален живот с Чандлър и Картър и с домашна прислуга от двайсет и двама души. Бяхме решили да прекараме цялото лято в Саутхамптън, та да съм по-далеч от лудницата, поне докато трезвеността ми укрепне. Графинята беше предупредила всичките ми стари приятели: вече не са добре дошли у дома, ако не са трезви. Алън Кемтоб получи лично предупреждение от Бо и се запиля незнайно накъде.

А бизнесът? Ами, без куалуди и кокаин вече не ми стискаше да се занимавам с него, поне засега не. В трезво състояние проблемите със „Стив Мадън Шуз“ ми се явяваха много по-лесно разрешими. Още докато бях в рехабилитацията накарах адвокатите ми да заведат дело и споразумението за доверителната сметка вече бе публично обявено. Сега-засега още не ме бяха арестували във връзка с него и подозирах, че така щеше да е и в бъдеще. В края на краищата, поне формално споразумението не нарушаваше закона; въпросът най-вече опираше до това, защо Стив не го е обявил навремето — което стоварваше отговорността по-скоро върху него, отколкото върху мен. Пък и агент Коулмън отдавна беше изчезнал по посока на залеза и се надявах повече да не чуя името му. Рано или късно щях да постигна някакво извънсъдебно споразумение с Обущаря. Вече се бях примирил с този факт и изобщо не ми пукаше. Дори в най-поквареното ми състояние — малко преди да вляза в рехабилитацията — не ме влудяваше толкова мисълта за парите, колкото идеята, че Обущаря иска да ми гепи акциите и да си ги присвои. Но такава възможност вече не съществуваше. По силата на едно извънсъдебно споразумение щях да го принудя да продаде акциите ми, та да се разплати с мен — и толкоз. Щях да оставя на адвокатите ми да се разправят с всичко това.

Беше минала малко повече от седмица, откакто се бях върнал у дома, когато една вечер се прибирах от среща на АА и заварих Графинята седнала в стаята за телевизия — същата онази, в която шест седмици преди това си бях изгубил двайсет и шестграмовата бучка, за която впоследствие Графинята си призна, че е изхвърлила в тоалетната.

— Здравей, сладур! Какво става… — рекох, ухилен до уши.

Графинята вдигна глава и се смразих от ужас. Беше страшно разстроена. По лицето й се стичаха сълзи, а носът й се сополявеше. Със сърце в петите попитах:

— Боже мили, какво е станало, бебче! Какво има? Какво се е случило? — И нежно я прегърнах.

Стори ми се, че трепери цялата в обятията ми, докато сочеше към екрана и през сълзи каза:

— Скот Шнайдерман. Преди няколко часа е застрелял полицай. Правел опит да обере баща си, за да има пари за кока, и застрелял полицай. — И изпадна в истерия.

Усетих как и по моето лице запариха сълзи, докато казвах:

— Исусе Христе, Над, та той беше тук само преди месец. Не… знам… — търсех подходящи думи, но бързо осъзнах, че няма думи, достатъчни за да опишат величината на тази трагедия.

Та просто останах безмълвен.

Седмица по-късно, в седем и трийсет в петък вечер, току-що бе започнало събранието ни в черквата „Дева Мария Полска“. Беше уикендът по случай Деня на загиналите във войните и се бях подготвил за обичайните шейсет минути изтезания. В този момент, за мой ужас, председателстващият събранието обяви следната директива: никакво ръсене, поне не докато той командва. Обявявал „Свободна от ръсене зона“, каза, понеже целта на АА била да създава надежда и вяра, а не да слуша оплаквания за дългите опашки на касите на „Гранд Юниън“. После показа на всички ни таймер за варене на яйца и обяви: