Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

— Няма ли някой ден да ме заведеш в Атлантик Сити и да ме научиш как се играе на комар?

Работата се усложняваше още повече от това, че Кайли страхотно ме привличаше, и то не само с външността си, но и с характера. Беше жизнерадостна, весела и излъчваше някаква детска невинност, която първоначално приписвах на канадското й възпитание, а не на това, че е все още дете.

— Никога ли не си ходила в Атлантик Сити? — попитах.

— Неее — отвърна невинно тя. — Нали ще ме заведеш?

Спомням си как тогава тонът й ми напомни за малко дете, което моли дядо си да го заведе в зоологическата градина. А когато я попитах на колко е години, Кайли отговори:

— На двайсет и две. А ти?

Склонен бях да й вярвам. И се заех да изчислявам степента на риска от едно непозволено пътуване с хеликоптер до Атлантик Сити тъкмо когато съм под домашен арест.

В крайна сметка всичко опираше до два основни риска. Първият — да напусна щата Ню Йорк без разрешение от служителя, под чието попечителство бях поставен до началото на делото; и вторият — да закъсам в Атлантик Сити и да не се върна до определения ми вечерен час — полунощ. Що се отнася до самия хазарт, не се притеснявах, тъй като хазартът не е незаконен, нито ме притесняваше фактът, че ще трябва да нося в себе си петдесет хиляди в брой, че Доналд Тръмп да кандиса да ми отпусне хеликоптер. Имах двойно повече в сейфа в спалнята ми. По една чиста случайност това бе сумата, която се очакваше да предам на властите в процеса на конфискацията (но те още не бяха дошли да ми я поискат). Е, какво толкова ще им стане, рекох си, ако взема назаем някой и друг долар?

Нищо, сам си отговорих, подир което се обадих в казиното, поръчах хеликоптера, заведох Кайли да си купи някоя и друга дрешка, после взех краткосрочния заем от федералното правителство и се запътих към хеликоптерната площадка.

И ето че само след шест часа бях в безпътица в Титърбъро, в някакъв порутен хангар, с малолетна, а след малко — и в нарушение на вечерния час. Това, че съм в Ню Джърси, рекох си, е най-малкото ми прегрешение пред закона.

— Значи ли това, че няма да ходим? — изчурулика Кайли.

Погледнах часовника си и тъжно поклатих глава:

— Не знам, Кайли. Наближава девет, а трябва да се прибера до дванайсет.

— Жалко — нацупи се тя.

— Жалко наистина — съгласих се и кимнах съчувствено, след което се замислих дали пък вечерният ми час всъщност е истински вечерен час, а? Строго погледнато — да. Но на практика… — не. Особено пък в неделя вечер, когато подобно безобидно нарушение (като моето) може и изобщо да не бъде забелязано. Е, съществува вероятността фирмата, която следи местонахождението ми, да се обади на моя попечител Пат Мансини, но Пат е свестен мъж и просто ще реши, че гривната сигурно се е повредила. Че нима тези устройства не се повреждат често? Напротив. Пък и на него му е пределно ясно, че сътруднича в качеството ми на свидетел с федералните власти (на страната на справедливостта).

В този момент се появи усмихнатият пилот:

— Повреда в горивомера, нищо повече — заяви с облекчение. — Добрата новина е, че до двайсет минути ще го оправят.

Кайли сграбчи десницата ми и започна да я друса нагоре-надолу, един вид „Урааа! Урааа! Значи все пак ще стигнем до Атлантик Сити!“.

— А коя е лошата? — попитах, подготвен от горчивия си опит.

— Ами късно тръгнахме тази вечер — сви рамене пилотът — и смяната ни с помощника свърши. Ще трябва да изчакаме нов екипаж. Ще пристигнат след по-малко от час.

— Какво означава това? — Запита Кайли, объркана и натъжена.

Идеше ми да й кажа: „Това означава, че такива неща се случват вечно, щом пътуваш с бившия Вълк от Уолстрийт. Щом нещо може да тръгне накриво — задължително тръгва накриво!“. Но вместо това рекох:

— Значи, че ще има да повисим тук още известно време.

— И не тръгваме веднага, така ли? — и пак се нацупи.

Изгледах я и свих рамене.

— Чакай малко да помисля. — И пак си преговорих сценария. Явно беше, че няма да спя с Кайли — прекалено е млада. От друга страна обаче, бях доста добър комарджия и имаше вероятност да спечеля някой и друг долар! — Има ли тука някъде телефон? — попитах пилота.

Посочи ми с пръст автомата на стената.

Благодаря, рекох, и само след секунда оставих съобщение в гласовата поща на Пат Мансини, в което обяснявах, че съм закъсал „в града“, без да уточнявам кой точно, и че ще се прибера или късно през нощта, или рано сутринта. Окачих слушалката и се втренчих в телефона. Дали не сбърках? Не! — рекох си. На Патрик ръцете му са пълни с убийци и изнасилвачи, а аз така или иначе вече съм решил да не спя с Кайли. И с тази мисъл се върнах при Кайли и й се усмихнах благо.