Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Затова медиите оваляха в калта Клинтън…

— Работата се потули, Габор Минар и другите студенти не разбраха нищо, а студентката, която разкри измамата, бе щедро възнаградена… от мен. Тя се съгласи да оттегли жалбата си срещу солидна сума. Разполагах с пари, бях спечелил няколко изключително високоплатени дела, така че платих…

— Защото си се влюбил в Ирис…

— Да… Думата не е достатъчно силна! — усмихна се той. — Буквално бях омагьосан. Тя прие споразумението без никакъв коментар, но май дълбоко се разстрои, че я бяха спипали в очевидна измама. Сторих всичко, за да я накарам да забрави и да превъзмогне удара по самолюбието й. Работих като луд, за да я направя щастлива, опитах се да я убедя да започне отново да пише, тя често говореше за това, но не направи нищо… Така че се опитах да събудя у нея интерес към други видове изкуство. Сестра ти е творец, неосъществен творец, а това е най-страшното. Нищо никога не може да я удовлетвори. Мечтае за друг живот, мечтае да се посвети на творчество, но както знаеш, това не става по заповед. Когато я чух да разказва, че пишела, веднага заподозрях нещо гнило. А щом научих, че пишела за дванайсети век, разбрах, че ни чакат нови проблеми.

— Запознала се с някакъв издател на официална вечеря, похвалила се, че пише, той обещал да й осигури договор, ако му представи проекта си, и тя се оплела в лъжи. По това време имах финансови затруднения. Като си тръгна, Антоан ми остави да погасявам голям дълг и бях буквално притисната до стената. А и отдавна имах желание да пиша, но не се осмелявах, затова се съгласих…

— И се оказа, че се набърка в нещо, от което не можеш да се измъкнеш…

— Обаче искам да сложа край. Сега ме моли да напиша още една книга, но аз не желая, не мога…

Спогледаха се. Филип премяташе в ръка сребърната си писалка, почукваше с нея по ръба на бюрото, тя отскачаше, той пак почукваше. Приглушеният равномерен шум сякаш отмерваше мислите им.

— Има и нещо друго, Филип…

Той вдигна глава и се взря в нея с тъжен и тежък поглед. Почукването спря. Секретарката сервира двете кафета на бюрото. Филип поднесе на Жозефин едната чаша и захарницата. Тя си взе една бучка, лепна я на небцето си и изпи кафето. Филип я наблюдаваше с умиление.

— И татко правеше така — поясни тя и остави чашата на бюрото. — Искам да ти кажа и нещо друго — продължи тя. — Нещо, което е много важно за мен.

— Слушам те, Жо.

— Не искам ти да плащаш дължимия данък за хонорара. Щяла съм да спечеля много пари, каза Ирис. Каза ми също, че данъкът щял да се притури към твоите данъци и ти нямало да разбереш, но е изключено, дума да не става, ще се чувствам ужасно…

Той й се усмихна:

— Много си мила… — изпъна гръб и продължи да си играе с писалката. — Знаеш ли, Жо, в известен смисъл тя е права… според закона за писателските хонорари тези пари се разпределят върху пет години и смятам, че няма и да ги усетя. Плащам толкова данъци и наистина ми е все тая!

— Аз обаче не искам.

Той се замисли.

— Това ти прави чест, уважавам те за принципите, които отстояваш. Но… Каква е алтернативата? Да обявиш в данъчната си декларация авторски права? На твое име? Да ти напишат чек и да го преведат на твоята сметка? Тогава всички ще разберат, че ти си авторът на книгата, и повярвай ми, Жо, Ирис няма да понесе такова опозоряване. Би могла дори да направи някоя огромна, страхотна глупост.

— Наистина ли го вярваш?

Той поклати глава.

— Нали не искаш да се случи нещо такова, Жо?

— Не. Със сигурност не искам…

И пак почукването на писалката по бюрото, чук-чук-чук.

— Иска ми се да й помогна… но не бих могла. Въпреки че става въпрос за сестра ми… — тя погледна Филип право в очите и повтори: — За сестра ми. — Толкова съм й благодарна. Ако не беше тя, никога нямаше да седна да пиша. Това ме промени, станах друг човек. Иска ми се пак да пиша. Знам, че следващият ми роман няма да има успеха на „Смирената кралица“, защото не мога да направя всичко, което направи Ирис, за да лансира книгата, но не ми пука… Ще пиша за себе си, за собствено удоволствие. Ако потръгне, добре, ако не потръгне, толкова по-зле.

— Ти си работлива, Жо. Как беше, успехът е деветдесет процента труд и десет процента талант?

Писалката почукваше по бюрото с ускорен ритъм, в синхрон с гнева, който се надигаше у Филип.

— Ирис отказва да се труди, отказва да се поти… Отказва да гледа действителността в очите… Без значение дали става въпрос за книгата, за съпруга й или за детето й!