Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— Лишаваш момчето си от поезия, след като всичко му казваш, всичко му показваш, всичко му обясняваш.

— Поезия, какви ги дрънкаш! Просто нещо, което са измислили, за да те прекарат. Да не би да познаваш хора, които поддържат поетични отношения? Защото това, на което съм се нагледала, са само далавери и кървища.

— Шърли, колко си жестока!

— А ти, Жозефин, ставаш опасна с твоите илюзии… Е, казвай, какво става?

— От сутринта имам чувството, че живея със сто километра в час. Антоан ни напусна. Най-после му дадох пътя… Съобщих го на сестра ми, на момичетата! Боже мой! Май сътворих огромна глупост, Шърли, така ми се струва.

Потри с длани раменете си, сякаш да се стопли, въпреки горещия майски ден. Шърли побутна стол към нея, подканяйки я да седне.

— Не си първата изоставена жена в двайсет и първи век! Много сме! И ще ти издам една тайна — преживяваме го, бих казала даже много добре. Началото е трудно наистина, но после така свикваш, че вече не искаш нищо друго, освен да си сама. Изхвърляме мъжкаря, след като ни е осеменил, също както постъпват женските в царството на животните. Страхотна наслада! Понякога ми се прищява да си направя чудесни ястия и да си вечерям сама на свещи, само аз и аз…

— Още не съм на този етап…

— Виждам. Хайде, разказвай… Това отдавна трябваше да се случи! Гари, след малко трябва да тръгваш за училище, изми ли си зъбите? Всички бяха в течение, само ти не беше. Срамна работа, откъдето и да я погледнеш.

— Това ми каза и Ортанс… Представяш ли си? Четиринайсетгодишната ми дъщеря знаеше това, което аз не знаех! Не стига че ми е изневерявал, ами сигурно ме е смятал и за тъпачка. Но да ти кажа, сега вече не ми пука и дори се питам дали не е за предпочитане да си бях останала в неведение…

— Сърдиш ми се, че ти казах?

Жозефин се взря във ведрото и нежно лице на приятелката си, в дребните лунички по късия й леко вирнат нос, в издължените като на маска очи с цвят на мед, напръскани със зелени точици, и бавно поклати глава.

— Никога няма да ти се разсърдя. Знам, че не таиш и капка злоба. Ти без съмнение си най-милото създание на света. Онова момиче Милен също няма никаква вина! Пък и той, ако беше продължил да ходи на работа, изобщо нямаше да я погледне. Това, което се случи в службата му, това, че го изхвърлиха безпардонно в канавката на четирийсет години, това е нечовешкото в цялата работа!

— Я стига, Жо! Не се размеквай. Сега остава само да чуя, че виновната си ти!

— Във всеки случай аз го изгоних. Сърдя се на себе си, Шърли. Трябваше да проявя повече търпимост, повече разбиране…

— Жо, пак объркваш всичко. След като се е случило днес, значи е трябвало да се случи… и е за предпочитане да се разделите сега, вместо да стане така, че да не можете повече да се понасяте! Хайде, вземи се в ръце… По-бодро!

Жозефин поклати глава, неспособна да продума.

— Ама вижте я тази изключителна жена, още малко и ще умре от шубе, защото някакъв си мъж я бил напуснал! Хайде, ще пиеш едно кафенце с голямо парче шоколад и ще видиш как всичко ще се оправи.

— Не вярвам, Шърли. Толкова ме е страх! Сега какво ще стане с нас? Досега не съм живяла сама. Никога! Няма да се справя. Ами момичетата? Ще трябва да ги отгледам сама без помощта на баща им… Да не говорим, че нямам никакъв авторитет.

Шърли се приближи до приятелката си, сложи ръце на раменете й и я накара да я погледне.

— Жо, обясни ми, от какво точно се страхуваш? Когато човек се страхува, трябва да погледне страха в очите и да го назове. В противен случай той ще те смаже и ще те отнесе като подводно течение…

— Не, не сега! Остави ме… Не ми се мисли.

— Напротив, кажи ми точно от какво се страхуваш…

— Не спомена ли за кафе и шоколад?

Шърли се засмя и погледна към кафеварката.

— Окей, но няма да се изплъзнеш така лесно.

— Шърли, колко си висока?

— Метър и седемдесет и девет, но не се опитвай да бягаш от темата… какво кафе да ти направя, арабика или Мозамбик?

— Каквото искаш, за мен е без значение.

Шърли извади пакет кафе и ръчна дървена мелничка, напълни я, седна на табуретката, стисна мелничката между дългите си бедра и започна да върти равномерно ръчката, без да сваля поглед от приятелката си. Твърдеше, че меленето на ръка й помагало да мисли.

— Толкова си красива, както седиш тука с престилката и…

— Не се измъквай с комплименти.

— А пък аз съм толкова грозна.

— Само не ми казвай, че се страхуваш.

— Кой те е научил да бъдеш толкова пряма, майка ти ли?