Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Отвори очи и видя Ортанс да я наблюдава с любопитство, сякаш я виждаше за първи път, и образът, който видя в учудения поглед на дъщеря си, никак не я успокои. Ужасно се засрами, задето си изпусна нервите. Не бива да смесва всичко, си каза, сега, след като остава единствената им опора, трябва да им служи за пример.

— Съжалявам, скъпа.

— Няма нищо, мамо, няма нищо. Уморена си, изнервена. Иди си полегни, ще се почувстваш по-добре…

— Благодаря, скъпа, благодаря… Ще отида да видя какво прави Зое.

След като се наобядваха, момичетата отново отидоха на училище и Жозефин почука на вратата на съседката Шърли. Самотата вече започваше да й тежи.

Отвори й Гари, синът на Шърли. Беше една година по-голям от Ортанс. Двамата бяха в един и същ клас, но тя отказваше да се прибира заедно с него, защото бил много размъкнат. Ако й се случеше да пропусне някой час по болест, никога не искаше неговите записки, за да не му дължи нищо.

— Не си ли на училище? Ортанс вече отиде.

— Имаме различни избираеми предмети, в понеделник се прибирам в два и половина… Чакай, искаш ли да видиш новото ми изобретение?

Той измъкна отнякъде два дамски тампона и започна да ги премята във въздуха, като го правеше така, че конците да не се преплитат. Странно: щом единият тампон се доближеше до другия, вместо тънките бели памучни кончета да се заплетат едно в друго, той се заковаваше и не помръдваше, после се поклащаше напред-назад и се завърташе, отначало на много малки кръгчета, които постепенно се разширяваха — всичко това без никаква намеса от страна на Гари. Жозефин го изгледа учудена.

— Изобретих вечния двигател без източник на енергия, замърсяваща околната среда.

— Напомня ми на ония макари на връвчици — отвърна Жозефин, колкото да каже нещо. — Майка ти у вас ли е?

— В кухнята. Разтребва…

— Не й ли помагаш?

— Тя не иска, предпочита да изобретявам разни работи.

— Късмет, Гари!

— Дори не ме попита как го правя!

Разочарован, той продължи да размахва двата тампона и добави:

— Не е гот така…

В кухнята Шърли шеташе. Завързала на кръста си голяма престилка, тя почистваше чиниите, остъргваше остатъците храна, изсипваше ги в кофата, водата шуртеше силно, а на печката в големи чугунени тенджери къкреше нещо, което, ако се съди по фините ухания, трябваше да е заек със сос от горчица и зеленчукова супа. Шърли беше убедена привърженичка на пресните продукти, в които нямаше никаква химия. Не слагаше в уста нищо консервирано, нищо замразено, внимателно изчиташе етикетите на киселите млека и по собствените й думи разрешаваше на Гари само веднъж седмично да хапне нещо вредно единствено за да го имунизира срещу опасностите от съвременния начин на хранене. Переше си у дома със сапун за пране, сушеше дрехите върху големи кърпи, рядко гледаше телевизия, всеки следобед слушаше ВВС — според нея единственото интелигентно радио. Шърли беше висока, широкоплещеста, с късо подстригана гъста руса коса, имаше големи златисти очи и детска кожа, загоряла от слънцето. Като я гледаха в гръб, се обръщаха към нея с „господине“ и я бутаха, а като я видеха в лице, се отдръпваха почтително да й направят път. „Полу-мъж, полу-фатална жена — казваше тя през смях, — мога да пусна в ход юмруците си в метрото и после да свестя нападателите с пърхане на мигли!“ Шърли имаше черен колан по жиу-жицу.

Беше шотландка. Разказваше как дошла във Франция да се обучава в училище за хотелиери и как останала завинаги. Френският чар! Вадеше си хляба с уроци по пеене в музикалното училище в Курбвоа, с частни уроци по английски, които преподаваше на висши чиновници, жадни за успешна кариера, и правеше невероятни торти, които продаваше по петнайсет евро на някакъв ресторант в Ньойи, откъдето всяка седмица й поръчваха десетина. Случваше се и повече. Кухнята й ухаеше на бланширан зеленчук, на бухнало тесто за сладки, на разтопен шоколад, на карамелизирана захар, на лук, запържен до златисто, и на тлъста ярка, която се пече във фурната. Сама отглеждаше сина си Гари, никога не споменаваше баща му, когато някой намекнеше за него, промърморваше нещо неясно, изразявайки не особено ласкавото си мнение за мъжете изобщо и за въпросния индивид в частност.

— Знаеш ли с какво си играе синът ти, Шърли?

— Не…

— С два дамски тампона!

— Така ли… Все пак не си ги пъха в устата, нали?

— Не.

— Отлично. Поне няма да се шашне, когато някое момиче му тикне тампон под носа.

— Шърли!

— Жозефин, какво те шокира? Той е на петнайсет, отдавна вече не е бебе!