Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

Зое се разплака. Лицето й се сгърчи, изкриви се, стана мораво и сълзите й рукнаха. Жозефин се наведе и я прегърна. Скри лице в непокорните къдрици на малкото си момиченце. Сега най-важното беше да не се разплаче и тя. Трябваше да изглежда силна и решителна. Да покаже на двете деца, че не се страхува, че може да се грижи за тях. Започна да им говори уверено. Повтори всичко, което учебниците по психология съветват родителите да изприказват, когато настъпи разрив помежду им. Татко обича мама, мама обича татко; и мама, и татко обичат Ортанс и Зое, но татко и мама не могат повече да живеят заедно и затова се разделят; татко ще обича винаги Ортанс и Зое, ще бъде с тях винаги когато те имат нужда от него, винаги. Не я напускаше усещането, че говори за напълно непознати хора.

— Според мен не е отишъл някъде далеч — тросна се Ортанс обидено. — Какво падение! Сигурно съвсем се е оплел и не знае как да оправи нещата! — тя въздъхна намусено, пусна обратно в чинията картофчето, което се готвеше да лапне, и попита майка си: — Горката мама, сега какво смяташ да правиш?

Жозефин изпита облекчение от съчувствието на по-голямата си дъщеря. Искаше й се Ортанс да продължи да говори и да я утеши, но се сепна — тя беше тази, която трябваше да я прегърне. Протегна се през масата и погали Ортанс по ръката.

— Горката мама, горката мама… — въздъхна Ортанс.

— Скарахте ли се? — попита Зое, ококорила ужасени очи.

— Не, скъпа моя, решението взехме двамата като възрастни и отговорни хора, каквито сме. На татко му е много мъчно, защото татко ви обича, много, много ви обича. Недей да си мислиш, че той е виновен. Един ден, когато пораснеш, ще разбереш, че в живота не може винаги да става това, което ти се иска. В някои случай се налага да търпиш, вместо да вземаш решения. В последно време татко бе принуден да изтърпи много неприятни неща и предпочете да се махне, да се поразсее, вместо да ни налага да споделяме неговите тревоги. Когато пак си намери работа, ще ви разкаже за всичко, което му се е струпало…

— И тогава ще се върне, нали, мамо, ще се върне?

— Не говори глупости, Зое — прекъсна я Ортанс. — Татко си е отишъл, точка, край. И няма да се върне, ако искаш да знаеш моето мнение. Аз обаче не мога да си обясня… Та тя е просто уличница!

Беше изплюла думата с отвращение и Жозефин разбра, че дъщеря й знае. Знае за връзката на баща си. Сигурно е разбрала доста преди тя да разбере. Изкуши се да поговори с нея, но не го стори заради Зое.

— Единственият проблем е, че сега наистина ще сме бедни… Надявам се, че поне ще ни даде пари. Длъжен е да го направи, нали?

— Виж, Ортанс… Не сме говорили за това. — И млъкна, съзнавайки, че Зое не трябва да слуша повече. — По-добре си издухай носа, скъпа, и иди да си плиснеш малко вода на очите — обърна се тя към нея, вдигна я от скута си и я побутна вън от кухнята.

Зое с подсмърчане затътри крака.

— Как разбра? — обърна се Жозефин към Ортанс.

— Какво да съм разбрала?

— За онази… жена.

— О, мамо… Всички в квартала знаят! Беше ми неудобно заради теб! Чудех се как може да си толкова сляпа…

— Знаех, но си затварях устата…

Не беше вярно. Научи го едва снощи от съседката Шърли, която живееше на тяхната площадка и която й сервира същите аргументи като дъщеря й: „Жозефин, крайно време е да отвориш очи и да кажеш майната му! Изневерява ти и ти нехаеш! Събуди се! Дори продавачката в хлебарницата едва се въздържаше да не ти се изсмее, докато ти подаваше франзелата!“

— Кой ти каза? — настоя Жозефин.

Погледът, който й хвърли Ортанс, направо я вледени. Студен, изпълнен с презрение поглед на жена, която знае, към другата, заблудената, поглед на изпечена куртизанка към тъпа наивница.

— Клета моя мамо, отвори очи. Я се виж как си облечена, как си сресана. Ужасно си се занемарила. Нищо чудно, че е отишъл при друга! Крайно време е да излезеш от средновековието и да заживееш в настоящето.

Същият глас, същият високомерен непукизъм, същите аргументи като на баща й. Жозефин затвори очи, запуши уши и кресна:

— Ортанс, забранявам ти да ми говориш с този тон… Ако от известно време успяваме да преживеем, то е само благодарение на мен и на моето средновековие! Не ме интересува дали ти харесва, или не. Забранявам ти да ме гледаш с този поглед. Аз съм ти майка, не го забравяй нито за миг, твоята майка! И е редно… Не е редно… Длъжна си да ме уважаваш.

Започна да пелтечи, беше направо смешна. Друг, нов страх я стисна за гърлото — нямаше да успее да отгледа дъщерите си, защото й липсваше авторитет, нещата щяха да излязат от контрол.