Катрин Панкол - Жълтите очи на крокодилите

— О, каква бъзла! О, каква бъзла! — заприпява Зое. — Първо на първо, той покани мен, а не теб. И аз ще отида, нали, мамо, пускаш ме да отида! Защото на мен не ми пука, че е водопроводчик. Защото според мен Макс Бартийе е много красив! Какво ще ядем? Умирам от глад.

— Пържени картофи и яйца на очи.

— Мм, супер! Може ли да пробия жълтъците, мамо? Да ги надупча с вилицата и да ги полея с много кетчуп?

Ортанс сви пренебрежително рамене пред въодушевлението на малката си сестра. Десетгодишната Зое все още имаше бебешки черти: кръгли бузки, пухкави ръчички, лунички по нослето, трапчинки на бузите. Беше кръгла отвсякъде, обичаше да раздава звучни целувки, които здраво запечатваше на двете бузи, след като с подскок превземаше и обезвреждаше щастливия си избраник. После се гушкаше в него, мъркаше от удоволствие и увиваше на пръста си кичур светлокестенява коса.

— Макс Бартийе те е поканил, защото иска да се докопа до мен — заяви Ортанс, гризейки деликатно с белите си зъбки едно картофче.

— Ей, каква надувка! Все си мисли, че светът се върти около нея. Той покани мен, мен и само мен! На, на, на! Дори не те погледна на стълбището! Дори не му хрумна, на!

— Наивността ти понякога граничи с дебилност — отвърна Ортанс, измервайки презрително с поглед сестра си.

— Какво значи това, мамо?

— Това значи, че преставате с приказките и се храните мирно и тихо!

— Ами ти защо не ядеш? — попита Ортанс.

— Не съм гладна — отвърна Жозефин и седна на масата до дъщерите си.

— Макс Бартийе може само да си мечтае — заяви Ортанс. — Няма никакъв шанс. Аз искам мъжът да е красив, силен и сексапилен като Марлон Брандо.

— Кой е Марлон Бардо, мамо?

— Много известен американски артист, скъпа моя…

— Марлон Брандо! Красив, ама красив, ти казвам! Игра в „Трамвай желание“, татко ме заведе на този филм… Татко каза, че филмът е шедьовър!

— Хм! Майче, пържените ти картофи са чудни.

— А къде е татко? Да не е отишъл на интервю? — осведоми се Ортанс и деликатно попи устните си със салфетка.

Дошъл бе моментът, от който Жозефин се страхуваше най-много. Тя се вгледа в питащите очи на по-голямата си дъщеря, после погледна приведената главица на Зое, която съсредоточено топеше пържените картофи в жълтъка на яйцата, червен от кетчупа. Налагаше се да им съобщи. Нямаше смисъл да отлага или да лъже. Така или иначе щяха да научат истината. Най-добре би било да поговори с всяка насаме. Ортанс беше толкова силно привързана към баща си, намираше го за толкова „шик“, от такава висока „класа“, а и той правеше всичко, за да й се хареса. Именно той настояваше да не споменават пред момичетата за липсата на пари, за тревогите от неясното бъдеще. Правеше го не за да щади Зое, а заради първородната си дъщеря. Единствено тази безусловна любов можеше да й предложи вместо предишния разкош. Когато се връщаше от командировка, Ортанс му помагаше да разопакова багажа, опипваше плата на костюмите, хвалеше качеството на ризите, поглаждаше вратовръзките, преди да ги подреди на металната пръчка в гардероба. Какъв красавец е моят татко! Какъв красавец! Той се оставяше да бъде обичан, обсипван с ласкателства и я гушкаше, мушваше й тайно в ръката някакъв дребен подарък, купен единствено за нея. Жозефин неведнъж ги бе заварвала да си шушукат като влюбени. Беше изключена от тяхното съзаклятничество. В семейството имаше две касти: феодалните владетели Антоан и Ортанс и васалите Зое и тя.

Повече нямаше как да крие. Ортанс я наблюдаваше със студен и тежък поглед и чакаше да получи отговор на въпроса си.

— Отиде…

— Кога ще се върне?

— Няма да се връща… Тоест няма да се връща тук, при нас.

Зое вдигна глава и в очите й Жозефин видя как се мъчи да си обясни чутото, но не успява.

— Отиде си… завинаги ли? — попита Зое и устата й зина от ужас.

— Опасявам се, че да.

— И няма повече да ми бъде татко?

— Ще ти бъде… разбира се! Само няма повече да живее тук заедно с нас.

Жозефин се страхуваше, ужасно се страхуваше. Можеше да покаже къде точно се е загнездило чувството на страх, да изчисли дължината, ширината, височината, диаметъра на тежестта, която смазваше слънчевия и сплит и не и позволяваше да си поеме дъх. Искаше й се да се сгуши в прегръдките на дъщерите си. Хубаво би било да се прегърнат трите и да си измислят магическа фраза като онази за Хрус и Храс. Искаше й се да върне времето, отново да запее песента на щастието, да се върне към първото им бебе, първата почивка, на която бяха отишли четиримата, първата пукнатина, първото одобряване, първото красноречиво мълчание; искаше й се да разбере в кой момент пружината се е скъсала, кога очарователното момче, за което се беше омъжила, се е превърнало в Тонио Кортес, уморения, раздразнителен, безработен съпруг, искаше й се да спре времето и да се върне назад, далече назад…