Ян Гиу: Рицарят Тамплиер (Пътят към Йерусалим)

Сигрид бързо преведе текста на отец Хенри, който беше свалил качулката си и се стремеше да следи, докато Сигрид му сочеше определени пасажи. Когато свърши, тя бързо добави, така че да изглежда все едно още превеждаше, че дарението е от нея, а не от краля, но че тя пред закона се нуждае от кралското одобрение. Отец Хенри я погледна за малко с усмивка, която напомняше нейната собствена, и кимна замислено.

— Добре — каза кралят нетърпеливо, като че ли искаше час по-скоро да привърши с това. — Има ли преподобният отец Хенри нещо да каже или да предложи по прочетеното?

Сигрид преведе въпроса и погледна свещеника право в очите, а на него не му беше трудно да прозре мислите й.

— Да — започна той предпазливо, — да се даде дар на най-прилежните Божи служители в светата обител е богоугодно дело. Но за пред Бога, както и за пред закона, този дар може да се приеме само в случай, че знаем със сигурност кой прави това дарение и кой го получава. Дали става въпрос за притежания на Негово величество, от които ние сега така щедро ще получим дял?

С кръгообразно движение на ръката той даде знак на Сигрид, че трябва да преведе думите му. Тя бързо и без емоции изстреля превода.

Кралят явно се смути и погледна отец Хенри плахо, докато той го гледаше въпросително с дружелюбен поглед, като че ли, естествено, предполагаше, че всичко беше както си му е редът. Сигрид не каза нищо, чакаше.

— Да, вероятно… вероятно — измърмори кралят разтревожено. — Може да се каже, че заради закона дарът идва от краля. То си е така. Имам предвид, че никой не може да спори по този проблем. Но дарът идва и от госпожа Сигрид, която е сред нас.

Когато кралят се подвоуми дали да продължи, Сигрид внимаваше да преведе това, което той беше казал, със същия официален, неангажиран тон, както досега. И тогава отец Хенри засия като от щастлива почуда, когато разбра това, което вече знаеше. После бавно кимна с мила усмивка и обясни с думи прости, но с цялата засукана вежливост, която беше необходима, когато трябваше да се порицае един крал, че най-уместно за пред Бога би било да се придържат към цялата истина и в официалните документи. Така че ако сега вместо това изготвят този документ с името на истинския дарител и одобрението и подкрепата на негово величество, всичко ще е наред и тогава с молитви ще бъдат удостоени в еднаква степен и негово величество, и самият дарител.

Въпросът не бе разрешен точно по начина, по който искаше Сигрид. А тъй като нищо друго не оставаше на крал Сверкер, той бързо взе решение, като допълни, че документът трябва да се изготви и на народен език, и на латински, и че иска да го узакони с печата си още същия ден. След това видимо се оживи, преминавайки към въпроса за това как и кога щяха да бъдат извършени екзекуциите.

Случи се така, че при срещата на отец Хенри и госпожа Сигрид се намериха две сродни души. Или двама с много сходен начин на мислене и със здрав разум.

Така въпросът за Варнхем засега беше разрешен.

Когато тревата се раззелени, Сигрид усети прилив на страх, сякаш някаква хладна ръка я стисна за сърцето. Но болката изчезна бързо, сякаш не беше истинска.

Разхождайки се, тя вървеше с малкия Ескил към ручея, където монасите и послушниците с помощта на много въжета, блокове и впрегателни животни издигаха огромно мелнично колело.

Сигрид прекара много време на строителната площадка, а отец Хенри търпеливо й разказваше какво правеха и с каква цел. С нея бяха най-добрите й крепостни — Сварте, който живееше със Сут, и Гур, чиято жена с децата им бяха останали в Арнес. Сигрид им превеждаше и им обясняваше всичко, което описваше отец Хенри.

Само за няколко месеца Варнхем се бе превърнал в огромна строителна площадка. Работата ръководеше един едър монах на име Гилберт дьо Бон, който беше единствен от събратята си, взимащ участие в строителството. Повечето тежка работа вършеха послушниците. Изключение правеше отец Люсиен от Клерво. Като градинар на манастира, той не искаше да повери капризните и нежни растения на чужди ръце. Останалите монаси прекарваха времето си в молитви или преписване на ръкописи.

Първоначално крепостните Сварте и Гур предизвикваха оплакванията на послушниците, че им пречат и повече трошат, отколкото помагат. Но двамата способни крепостни бързо се учеха и скоро знаеха как да обработват камък и да придават форма на разтопеното желязо, да правят водно колело от дъбови летви, да почистват градината от всичко, което не трябва да расте там. Сигрид постоянно се интересуваше как се справят те и мислеше как да ги използва в бъдеще.