Джой Филдинг - Кукла на конци

Центърът на вестник „Торонто стар“ е разположен под стълбището. Представлява широка, отворена площ, оградена със стъкло и огряна от ярка светлина, независимо, че е в подземието. Пред стъклените врати се извисява абстрактна телена скулптура, представляваща вестници, разпилени във въздуха, пометени от невидим порив на вятъра. Аманда си пробива път навътре, оглежда удобното фоайе отляво, мебелирано с четиринайсет кожени стола в златно и лилаво, наредени пред извита стена, цялата облепена с вестници от цял свят. Главната зала, артистично застлана с фин африкански килим в златно и лилаво, е разделена на сепарета от огромни стъклени панели с гравирани на тях исторически първи страници. Стъклени поставки лежат като отворени книги върху стоманени плотове, пред които има модерни дървени столове. Поставките са на групи по шест, три от всяка страна, и са достатъчно големи, за да обхващат разтворен вестник. Покрай стъклените стени на главната зала са строени редици компютри, а от другата страна има друга зала за вестници, снети на микрофилми. Аманда не се нуждаеше от тях. Миналия път тя бе установила, че библиотеката съхранява истински копия от ежедневниците в Торонто за последните три месеца. Разбира се, миналия път тя бе проверявала за смъртно съобщение за някой на име Молинс. А тази сутрин ще търси за Тюрлинпън, Тюрек, Тюргов или Тюровски. Имената са били променяни, мисли си тя, докато се приближава към закръглената жена на средна възраст зад централното бюро. За да се предпазят невинни или виновни?

— Здравейте. Аз отново съм тук — казва на жената, чудейки се дали я помни. — Трябва ми месечното течение на „Глоуб“ и „Стар“ до миналата седмица. Отново — добавя с надеждата да долови някакъв слаб знак, че я помнят.

— Можете да ползвате само две седмици наведнъж — казва жената същото като миналия път.

— Разбира се. Извинявайте. Забравих.

Жената, чиято служебна карта на бюрото я идентифицира като Уенди Киърнс, се усмихва безизразно и отива да донесе исканите броеве от рафтовете в дъното. След минута се връща със сноп вестници, грижливо подвързани с найлон. Подава ги през бюрото на Аманда.

— Приятно четене.

— Благодаря. — Аманда притиска снопа под брадичката си и ги отнася до най-близкото свободно място. Пуска ги на дебелата стъклена поставка, колкото може по-внимателно, но явно не толкова леко, колкото би му се искало на мъжа, седнал в съседство. — Извинявайте — прошепва тя, но той вече е заровил нос обратно във вестника си. Буквално. Очевидно твърде късоглед, решава Аманда. Мята палтото си на облегалката на стола, сяда и няколко пъти си поема дълбоко дъх, преди да отвори първия вестник. — Добре, да почваме. — До нея късогледият мъж демонстративно си прочиства гърлото. — Извинете — отново бърза да се извини тя. — Ще се опитам да не преча.

Прехвърля страниците до секцията със съобщения за раждане и смърт на гърба на спортните новини в „Глоуб“, мислейки си, че някой е проявил странно чувство за хумор. Движи поглед по имената. Ависън, Лаура; Данилки, Димитри; Парнас, Силвия; Рамон, Рикардо; Тори, Катрин; Тирел, Стенли. Никакви Тюрлингтън, Тюргов, Тюрек или Тюровски в тоя куп.

— Разбира се, че не — мърмори под нос. — Наистина ли си помислих, че ще е толкова лесно? — Проверява в „Стар“, открива същите имена и още някои, явно „Стар“ е предпочитаният вестник за скъпи покойници. Аманда преглежда всеки брой поотделно, не намира нищо, после се връща при централното бюро за ежедневниците от следващите две седмици, прехвърля ги отпред назад, от горе на долу. Какво по дяволите, казва си, мога да се понапрегна. Така преглежда цялата периодика, пред уморените й очи преминават всички мъртъвци от последните три месеца. Тагарт, Тимънс, Тулси, Трент, Винтнер, Янг. Най-близкото до това, което търси, е Маргарет Тюл, починала на втори декември, след храбра битка с рака, на възраст петдесет и една години.

Не е жената, която търси.

— Някакъв напредък? — пита Уенди Киърнс, когато Аманда оставя последните вестници на бюрото й.

— Беше изстрел отдалече — свива рамене Аманда. — Имате ли копие от жълтите страници?

Уенди Киърнс се пресята за телефонния указател на ниско рафтче зад бюрото.

— Може ли да го отнеса там? — Аманда сочи към залата със столовете.

Жената кима и й подава тежката книга. Аманда го отнася до един стол в дъното на съседната зала под две изрезки от вестници в рамки. Отваря указателя и се засмива, защото е попаднала на страница, озаглавена „Адвокати“.