Джоан Роулинг - Вакантен пост

Бавният прогрес на Кристъл през училището не се отличаваше особено от преминаването на коза през тялото на боа констриктор: създаващо силно видимо неудобство и за двете страни. Не че Кристъл присъстваше редовно в часовете: по-голямата част от кариерата й в „Сейнт Томас“ премина в индивидуални уроци с учител на деца със специални нужди.

Съдбата обаче си направи лоша шега, като постави Кристъл в един и същи клас с Лекси — най-голямата внучка на Хауърд и Шърли. А Кристъл веднъж така изтресе Лекси Молисън с юмрук, че й изби два зъба. Родителите и бабите и дядовците, на Лекси отказаха да приемат като особено облекчаващо вината обстоятелството, че и двата вече бяха доста разклатени.

Но именно убеждението, че в обединено средно училище „Уинтърдаун“ дъщерите им ги очакват цели класове от Кристъли, убедиха окончателно Майлс и Саманта Молисън да запишат, когато му дойде времето, и двете си дъщери в седмичния пансион към „Сейнт Ан“ — частното девическо училище в Ярвил. А фактът, че тъкмо Кристъл Уидън бе прогонила внучките му от законно полагащите им се места, много бързо се превърна в любим пример към събеседниците на Хауърд за нечестивото влияние на комплекса върху живота в Пагфърд.

Първият изблик на гнева на пагфърдчани се претопи в по-кротко, но не по-слабо усещане за онеправданост. „Фийлдс“ замърсяваше и корумпираше място, което се бе славило със своя покой и красота, поради което тлеещото в душите им негодувание подклаждаше решимостта им да се освободят от комплекса. Но нито поредицата преразглеждания на административните граници, нито вълната от реформите в местното управление успяха да доведат до някаква промяна и „Фийлдс“ си остана част от Пагфърд. Новодошлите жители на градчето обаче бързо усещаха, че само отвращението към комплекса можеше да им отвори път към добрата воля на групичката закостенели пагфърдчани, която беше обсебила управата.

Но ето че най-после — повече от шейсет години след като Стария Обри Фоли бе предал фаталния къс земя на Ярвил — след десетилетия къртовски труд за създаване на стратегии и организиране на петиции, на събиране на информация и тормозене на разни подкомисии — пагфърдските антифийлдци се видяха изправени пред трептящия праг на победата.

Икономическата криза бе принудила всички органи на местната власт да се ориентират към съкращения, орязвания и реорганизация. А във висшестоящия ярвилски окръжен съвет се намериха неколцина, които решиха да подплатят бъдещите си изборни успехи, като си присвоят рушащото се жилищно комплексче, което най-вероятно щеше да закъса още повече заради налаганите от националното правителство икономии, и прибавят гласовете на недоволните му обитатели към тези на избирателите си.

Пагфърд вече имаше свой представител в Ярвил: окръжният съветник Обри Фоли — не онзи, който бе дал ход на построяването на „Фийлдс“, а синът му, Младия Обри, който бе наследил „Суитлъв Хаус“ и през седмицата работеше в една лондонска търговска банка. В участието на Обри в местните дела се долавяше и нещо като самоналожено наказание, усещането, че е длъжен по някакъв начин да изкупи стоварения с такова безгрижие върху градчето грях. Двамата със съпругата му Джулия даряваха и връчваха наградите на земеделското изложение, участваха в безброй местни комисии и организираха всяка година коледно парти, да те поканят на което се смяташе за много висока оценка.

Хауърд изпитваше гордост и неимоверна радост от мисълта, че двамата с Обри са такива тесни съюзници в дългогодишния стремеж да върнат „Фийлдс“ на Ярвил, понеже Обри се движеше в далече по-висши търговски кръгове, което възбуждаше у Хауърд упойващо уважение. Всяка вечер, след като затвореше гастронома, Хауърд вадеше чекмеджето на старомодната каса и се захващаше да брои монетите и омазаните банкноти, преди да ги сложи в касата. За сметка на това пък Обри изобщо нямаше допир с пари в работното си време, макар че ръководеше придвижването на невъобразимо големи парични потоци между континентите. Но той само ги ръководеше и множеше, а при по-неблагоприятно стечение на поличбите — наблюдаваше с господарско спокойствие изчезването им. В очите на Хауърд Обри притежаваше мистичност, която и световна финансова криза не можеше да побутне; собственикът на гастроном не обръщаше внимание на онези, които виняха Обри и себеподобните му за бъркотията, в която страната им се бе озовала. Както обичаше да отбелязва често Хауърд, никой не се оплакваше, когато нещата вървяха добре, и затова отдаваше на Обри уважението, полагащо се на генерал, получил нараняване в непопулярна война.