Джоан Роулинг - Вакантен пост

Междувременно, в качеството си на окръжен съветник Обри имаше достъп до какви ли не интересни статистики, което му позволяваше да подава на Хауърд доста сведения за неприятния сателит на Пагфърд. Двамата бяха наясно какви точно средства налива окръгът — без капка полза и без никакво видимо подобрение — в разнебитените улици на „Фийлдс“; че нито един обитател на „Фийлдс“ не бе собственик на дома, в който живее (за разлика от тухлените къщи в комплекса „Кантърмил“, повечето от които вече бяха в частни ръце — в резултат на което бяха разхубавени до неузнаваемост, със сандъчета за цветя, веранди и старателно подстригани ливади отпред); че близо две трети от обитателите на „Фийлдс“ преживяват изцяло от помощите за безработица и други социални грижи; и че един значителен процент съставлява клиентелата на клиниката за лекуване на наркомании и алкохолизъм „Белчапъл“.

Откакто се помнеше, Хауърд носеше у себе си като спомен за някакъв кошмар образа на „Фийлдс“: заковани с дъски прозорци, изписани с мръсотии; пушещи тийнейджъри във вечно обезобразените автобусни спирки; вездесъщите сателитни чинии, насочени към небето като оголени семепъпки на мрачни метални цветя. И често питаше риторично какво им е пречело да се организират и да преобразят района си — какво спира обитателите му да съберат по малко от всеки и да си купят една обща сенокосачка? Но това никога не бе се случвало: „Фийлдс“ разчиташе на съветите — и окръжния, и общинския — да чистят, да поддържат и да дават, дават, дават.

След което Хауърд се сещаше как изглеждаше „Хоуп Стрийт“ през детството му: с градинки в задните дворове, не по-големи от кухненска покривка квадрати, повечето — включително и тази на майка му — изобилстващи с боб и картофи. Доколкото разбираше от тези работи, Хауърд не виждаше какво пречи на фийлдърци да отглеждат домашни зеленчуци; или да възпитават правилно злобните си, закачулени и размахващи спрейовете отрочета; да обединят усилия и да се преборят съвместно с мръсотията и немарата; да се поизперат и поизкъпят, и да се хванат на някаква работа. Нищо не им пречеше. Което съответно навеждаше Хауърд на мисълта, че всички те са избрали в израз на свободно волеизявление този свой начин на живот и че донякъде заплашителната атмосфера на упадък, излъчвана от комплекса, е просто физическа проява на невежеството и мързела им.

Затова пък Пагфърд, в пълен контраст, излъчваше в съзнанието на Хауърд едно морално сияние, сякаш колективният дух на общността се проявяваше в павираните му улици, хълмовете и живописните му къщи. За Хауърд родното му място бе не просто сбор от стари сгради, буйна, оградена с дървета река, царствения силует на абатството на хълма и висящите кошници цветя на площада. За него градът бе по-скоро един идеал за начин на съществуване — микроцивилизация, която отказваше да се поддаде на всенационалния упадък.

— И по рождение, и по душа съм си пагфърдчанин — обявяваше той пред летните гости на градчето. С които думи, маскирани като клише, всъщност си правеше дълбок комплимент.

Родил се е в Пагфърд, там ще си умре, но никога не му е и минавала мисълта да се премести, нито да копнее за по-богат пейзаж от този, с който четирите сезона преобразуват околните гори и реката; стига му да гледа как площадът разцъфтява напролет и как блести по Коледа.

Всичко това бе съвсем известно на Бари Феърбрадър; нещо повече, самият той го беше изказал веднъж, приведен над масата в Черковната зала, с подигравка, право в лицето на Хауърд:

— Да ти кажа, Хауърд, за мен ти си Пагфърд.

А Хауърд, без дори да му мигне окото (понеже никога не бе оставал длъжен на Бари в шегите), му отвърна:

— Каквото и да искаш да ми кажеш с това, Бари, аз го приемам като страхотен комплимент.

Сега вече може да си се смее на воля… Единствената останала амбиция в живота на Хауърд бе почти на път да се осъществи: връщането на „Фийлдс“ към Ярвил вече бе неизбежно и гарантирано.

Но само два дни преди Бари Феърбрадър да се гътне на паркинга, Хауърд бе научил от абсолютно сигурен източник, че противникът му е нарушил всички известни правила за водене на битка и е пуснал до местния вестник дописка как Кристъл Уидън била извадила огромен късмет с това, че била учила в „Сейнт Томас“.

Самата идея Кристъл Уидън да бъде сочена на читателското тяло като пример за успешното интегриране на „Фийлдс“ в Пагфърд можеше (както се изрази Хауърд) да се приеме като безкрайно смешна, ако не беше всъщност толкова сериозна. Несъмнено момичето е било подучено от Феърбрадър, а това означаваше, че истината за мръсната й уста, за безкрайно прекъсваните уроци, за докарването на съучениците й до рев и за постоянните й отлъчвания и реинтегрирания в училищната среда щяха да се изгубят сред предварително подготвените лъжи.