Джоан Роулинг - Вакантен пост

След което тя съвсем се отдръпна.

— Но, Гавин, аз…

— Забрави, че изобщо съм казал такова нещо — замънка той глупаво. — Дай просто да забравим.

— А пък аз си мислех, че ме разбираш.

Усети в думите й упрека, че е трябвало да се досети за невидимата броня на скръбта, в която се е обвила и на която е разчитала да я пази.

— Напълно те разбирам — излъга я. — И нямаше изобщо да ти го казвам, ако…

— Бари беше съвсем наясно с това, че ме харесваш.

— Не съм те харесвал — обезумя той.

— Изключително мил човек си, Гавин — рече задъхано тя, — но нямам… в смисъл — дори и да…

— Не — повиши глас той с надеждата да я заглуши. — Разбирам. Виж какво, мисля да си тръгвам вече.

— Не е необходимо…

Но той вече почти я мразеше. Чул беше онова, което тя се мъчеше да му каже: не бих те пожелала дори ако не бях в траур заради съпруга ми.

Толкова кратко бе траяло посещението му, че когато поразстроената Мери тръгна да изхвърля кафето му, то все още пареше.

Хауърд обяви на Шърли, че се чувства зле и че май ще е най-добре да не става, ами да си почива, пък в „Медният чайник“ все ще се оправят някак си и без него за един следобед.

— Ще се обадя на Мо — рече.

— Не, аз ще й се обадя — сряза го Шърли.

И като затваряше след себе си вратата на спалнята, си каза: Претоварва си сърцето.

Първата му реакция беше: „Не изглупявай, Шърл“, после беше добавил: „Глупости. Пълни глупости“, а тя не настоя да чуе повече. Годините благовъзпитано отбягване на възмутителни теми (Шърли буквално онемя, когато навремето двайсет и три годишната Патриша я уведоми: „Мамо, аз съм гей“) като че бяха затапили нещо в нея.

На вратата се позвъни. Влезе Лекси:

— Тати ме праща. Имали някаква работа с мама. Къде е дядо?

— Спи още — каза Шърли. — Снощи малко попрекали.

— Ама хубаво парти стана, а?

— Разкошно — отвърна Шърли въпреки нарастващата в гърдите й буря.

Но след време Шърли се умори да се прави на баба в приказките си, та предложи:

— Дай да вървим да обядваме в кафето. Хауърд — провикна се през затворената врата на спалнята, — отиваме с Лекси на обяд в „Медният чайник“.

Доловила бе тревожна нотка в гласа му и това я зарадва. От Морийн изобщо не я е страх. Ще погледне Морийн право в очите…

Но докато вървяха, на Шърли й хрумна, че нищо не пречи на Хауърд да се обади на Морийн в мига, в който бе останал сам у дома. Как може дотам да изглупее… да си мисли, че след като тя лично се е обадила на Морийн, за да й съобщи за болестта на Хауърд, това ще попречи на двамата да комуникират помежду си… Нима забравя…

Познатите й, любимите й улици й изглеждаха променени, особени. Редовно правеше ревизия на витрината, която показваше на този прекрасен малък свят: съпруга и майка, доброволка в болницата, секретар на общинския съвет, първа гражданка; а Пагфърд й бе служил за огледало, отразяващо с учтива почит личната й стойност и заслуги. Но ето че Призрака бе размазал гумения си печат по идеалната повърхност на живота й и бе съобщил на всеослушание нещо, което зачеркваше всичко сторено дотук: „Съпругът й е спял с деловата си съдружничка, без тя изобщо да го усети…“.

Само това ще е на хорските езици, ако някога изобщо си спомнят за нея.

Бутна вратата на кафето, звънчето звънна и Лекси обяви:

— Че той и Фъстъка Прайс е вече тук.

— Какво му е на Хауърд? — изкудкудяка Морийн.

— Преуморен е, нищо му няма — отправи се невъзмутимо към една от масичките Шърли, но сърцето й блъскаше така силно, че се притесни да не получи самата тя някой сърдечен удар.

— Предай му, че и двете момичета не са се явили — рече ядно Морийн и се замота край масата им, — и то, без изобщо да се обадят. Добре, че днес няма много народ.

Лекси отиде до щанда да си побъбри с Андрю, който беше преназначен за сервитьор. Съзнавайки необичайната си собствена самота на масата, Шърли се сети колко изправена и изпита стоеше Мери Феърбрадър на погребението на Бари, обвита във вдовишката си мъка като кралица в шлейфа си — какво състрадание, но и какво възхищение бе предизвикала у присъстващите. Да, Мери се бе превърнала в безмълвен, пасивен получател на възхищение, а ето че самата тя — прикована към мъжа, който я е предал, се бе озовала обвита в нещо мръсно, бе станала прицел на подигравките им…

(Навремето, още в Ярвил, мъжете подмятаха гадни шеги към Шърли заради репутацията на майка й, макар самата тя, Шърли, да беше идеално безупречна.)

— На дядо му е зле — разправяше Лекси на Андрю. — С какво са тия сладкиши?