Джоан Роулинг - Вакантен пост

А накрая стигнаха до онзи унизителен, жалък момент, когато, при равен резултат и изтичащо време, Фатс отне топката на Фъргъс, а Гнездото се изцепи:

— Шут, Стю, мойто момче!

„Мойто момче“! Гнездото през живота си не беше ползвал този израз, та и сега прозвуча жалко, кухо и неестествено. Очевидно, се мъчеше да се прави на Бари, да имитира лекотата и непринудеността, с която Бари насърчава синовете си, и изобщо — да впечатли Бари.

Топката излетя като артилерийско гюле от крака на Фатс, но му остана време — преди да тресне Гнездото право по нищо не подозиращото му глупаво лице, преди да натроши очилата му и преди да се появи онази капчица кръв под окото му — да осъзнае собственото си намерение; да си даде сметка, че точно на това се надяваше — да нацели Гнездото по лицето, и че изстреля топката именно с цел възмездие.)

Повече не им се случи да играят заедно футбол. И прокълнатият нещастен експеримент по бащинско-синовна сплотеност бе изоставен, като дузина предшествали го подобни проекти.

А пък аз изобщо не го исках!

Убеден беше, че точно това чу. И че Гнездото именно него имаше предвид. Та нали в неговата стая бяха? За кой друг би говорил Гнездото тъкмо там?

Дреме ми на сайдера , рече си Фатс. Открай време си го знаеше. Но не знаеше друго: откъде се яви този студ, който изпълваше гърдите му?

Върна на мястото му стола, в който се блъсна, когато Гнездото го удари. Автентичната му реакция трябваше да е да отмести майка си настрана и да изтресе един юмрук по физиономията на Гнездото. Да му счупи пак очилата. Да му пусне кръв. И Фатс не можеше да си прости, че не го направи.

Но си има и други начини. От години бе дочувал туй-онуй. И знаеше много повече за жалките страхове на баща си, отколкото те си мислеха.

Пръстите му обаче бяха по-непослушни от всякога. Докато влизаше в сайта на общинския съвет, успя да поръси върху клавиатурата пепел от цигарата. Още преди седмици се бе разтърсил из интернет за ония SQL инжекции и бе открил кода, който Андрю не желаеше да сподели с него. Поогледа форума на съвета, логна се съвсем лесно като „Бети Роситър“, после смени потребителското й име на „Призрака_на_Бари_Феърбрадър“ и започна да пише.

Шърли Молисън беше убедена, че съпругът и синът й преувеличават опасността за съвета от ненавременното заличаване на посланията на Призрака. Просто не виждаше с какво те са нещо повече от най-обикновени клюки — нещо, което, поне доколкото й беше известно, все още не се наказва от закона; освен това не можеше да повярва, че законът ще е толкова глупав и неразумен, че да накаже нея заради нещо, написано от друг — та това би било чудовищна неправда. Колкото и да се гордееше с дипломата на Майлс като юрист, беше убедена, че точно тук нещо бърка.

Проверяваше форума дори по-често, отколкото й препоръчваха Майлс и Хауърд, но не защото се притесняваше от правните последствия, а понеже бе убедена, че Призрака на Бари Феърбрадър тепърва ще продължава да громи набелязаните от него поддръжници на „Фийлдс“, а тя държеше да е първата, която ще прочете следващия му постинг. Затова по няколко пъти на ден се отбиваше в бившата стая на Патриша и влизаше в уебстраницата. Понякога, както чистеше с прахосмукачката или белеше картофи, изпитваше кратък прилив на вълнение, зарязваше всичко и хукваше към кабинета, където я чакаше поредното разочарование.

Шърли изпитваше специална, тайна родственост с Призрака. Все пак избрал беше тъкмо нейния сайт, за да разкрие двуличието на Хауърдовите противници, а това според нея й даваше правото да изпитва същата гордост като естествоизпитателя, успял да създаде подходящ хабитат за рядка животинска порода. Но имаше и нещо друго. Шърли се радваше на гнева на Призрака, на свирепостта и безочието му. Гадаеше кой би могъл да е и си представяше мускулест, смътно очертан мъж, застанал зад нея и Хауърд, на тяхна страна, да им проправя път през противниците им, които рухваха под ударите на грозните му истини.

Но нито един пагфърдски мъж не й се струваше достоен за ролята на Призрака; а щеше силно да се разочарова, ако научеше, че е някой изсред познатите й антифийлдци.

— И то, ако наистина е мъж — уточняваше Морийн.

— Правилна забележка — допълваше Хауърд.

— Според мен не може да не е мъж — отговаряше хладнокръвно Шърли.

Така че веднага щом Хауърд замина за кафето в неделя сутринта, Шърли, все още по халат и с чаша чай в ръка, се отправи автоматично към кабинета и влезе в уебсайта.