Джоан Роулинг - Вакантен пост

Той си донесе една бутилка от хладилника, съблече си палтото и седна насреща й на острова в средата на стаята. По едно време, след като изпи повечето от джина си, тя пак стана спокойна и тиха, каквато си я знаеше.

— Кой, мислиш, го е направил? — попита тя.

— Само някое отвратително копеле може да го направи — каза Гавин.

— Започна борбата за мястото му в съвета. И пак цялата разправия е около „Фийлдс“. И изведнъж той пак се явява и изказва мнение. Призракът на Бари Феърбрадър. Възможно ли е наистина да е той и да пише във форума?

Понеже не му стана ясно дали тя се шегува, или не, Гавин се ограничи с лека усмивка, която при нужда можеше мигновено да премахне.

— Много бих се радвала, ако той наистина се притеснява, където и да се намира, за мен и за децата. Но се съмнявам. Бас държа, че и сега най се притеснява за Кристъл Уидън. Знаеш ли какво вероятно щеше да ми каже, ако беше тук в момента?

Изпразни чашата си. Гавин нямаше чувството да е сипал кой знае колко джин, но по бузите й вече бяха избили червени петна.

— Не — каза внимателно.

— Щеше да ми каже, че аз все пак получавам необходимата ми подкрепа — каза Мери, а за своя най-голяма изненада, Гавин долови в гласа й, който винаги бе смятал за нежен, известна доза гняв. — Щеше да каже нещо от рода на: „Ти имаш подкрепата на целия род, на приятелите и на децата ни, но помисли си какво й е на Кристъл — ставаше все по-силен гласът на Мери. — Никой на тоя свят не го е еня за Кристъл“. Можеш ли да познаеш как той прекара годишнината от сватбата ни?

— Не — повтори Гавин.

— Цял ден писа статия за местния вестник, посветена на Кристъл. На Кристъл и на „Фийлдс“. Дано никога повече през живота си не чуя тези имена. Налей ми още един джин. Стига въздържателство.

Гавин грабна автоматично чашата й и се отправи шашнат към шкафа с напитките. Винаги бе възприемал брака й с Бари като перфектен в най-точния смисъл на думата. И за миг не си беше помислял, че Мери може и да не поддържа стопроцентово всяко деяние и всеки кръстоносен поход, подет от вечно заетия Бари.

— Тренираше ги по гребане след училище, разкарваше ги по разни състезания през уикендите — разправяше Мери под звънливия съпровод на кубчетата лед, които бе добавил към чашата й, — а вечер — на компютъра, да търси хора, които да го подкрепят в усилията му за „Фийлдс“ и за поставяне на определени въпроси в дневния ред на общинския съвет. А хората само приказваха: „Прекрасен човек е този Бари! Сам се оправя с всичко, и то на доброволни начала! Толкова много прави за обществото“. — И пак отпи яко от новия си джин с тоник. — Много прекрасен, нали! Самата прекрасност! Докато накрая се гътна. След като през целия ден на годишнината от сватбата ни се назорваше да изпрати статията преди редакционното приключване на вестника. А те и досега се бавят и не я пускат.

Гавин не можеше да откъсне очи от нея. Гневът и алкохолът бяха възвърнали цвета на лицето й. И позата й се беше изправила, не беше вече свита и прегърбена като напоследък.

— Точно това го довърши — обяви категорично тя, а гласът й отекна леко из кухнята. — Раздаваше се докрай, на всички. Освен на мен.

Откакто мина погребението на Бари, Гавин не преставаше да размишлява (с усещането за пълна неадекватност) върху сравнително малката празнина, която вероятно щеше да остави зад себе си в обществото, в случай че умреше. А сега, като наблюдаваше Мери, се питаше дали не е много по-добре да оставиш само една дупка, но огромна, в сърцето на само един човек? Нима Бари не е усещал какво й е на Мери? Нима не си е давал сметка какъв късметлия е?

Входната врата се отвори шумно и се чу влизането на четири деца — гласове, стъпки, тръшкане на обувки и чанти.

— Здрасти, Гав — каза осемнайсетгодишният Фъргъс и целуна майка си по темето. — Ти пиеш, мамо?

— Аз съм виновен — каза Гавин. — Аз й налях.

Такива добри деца бяха тези на Феърбрадърови. Гавин силно одобряваше начина, по който говореха с майка си, как я прегръщаха и как си бъбреха помежду си и с него. Бяха открити и учтиви деца, с чувство за хумор. Оттам се сети и за Гая и язвителните й забележки, за мълчанието й с остротата на натрошено стъкло и съскането, с което се обръщаше към него.

— Ние така и не обсъдихме застраховката, Гав — каза Мери, докато децата вилнееха из кухнята в търсене на сокове и неща за хапване.

— Няма значение — рече, без да се замисли, Гавин, но веднага побърза да се поправи: — Да се пренесем във всекидневната или…